Реката на смъртта

ДЕВЕТА ГЛАВА

През следващите три дни Лий се опита да забрави неприятната случка. Не му беше много лесно. Никога не се бе считал за жесток грубиян, който би направил всичко, стига то да му доставя удоволствие.

Бе смятал, надявал се бе, че е по-свестен човек. Човек, а не животно. Сега обаче вече не беше сигурен, че е такъв. Явно жестокият франк Леели продължаваше да живее в новия мистър Лий и тази тъмна страна от характера му нямаше нищо общо със законния подтик да убиваш, за да запазиш живота си. За това, което бе направил, нямаше никакво извинение. Абсолютно никакво.

И сега, ако Индия разкажеше на брат си какво е направил с нея, щеше да бъде битка на живот и смърт. При това Лий не се чувстваше в правото си да застреля Ащън сега, когато не ставаше дума за смъртта на младия Джейк, а за насилието над една жена. Това би било просто мръсно убийство.

Лий откри, че се надява момичето дотолкова да се срамува от станалото между тях, че да не разкаже нищо на брат си, а това бе проява на малодушие.

За първи път след смъртта на Розали той изпита радост, че тя никога няма да научи какво бе сторил. Това чувство го накара да се почувства изключително зле. Случилото се петнеше паметта й по начин, който нямаше нищо общо със случайния секс с момичета, които бе срещнал след смъртта й. Розали никога не би му се разсърдила за една любовна нощ; но това, което бе причинил на обезумялата от мъка жена, нямаше нищо общо с любовта.

Лий хвърли всичките си сили в работа по стопанството. Трудеше се от тъмно до тъмно — оправяше оградата, цепеше дърва, измаза отново пода на конюшните, занимаваше се с конете.

По този начин той успяваше някак да забрави онзи следобед в тревата с Индия Ащън.

Опитваха се да накарат малките кончета да се подчиняват на най-простите команди, да свикнат да бъдат водени на въже. Това беше деликатна работа. Същите онези качества, които правеха апалузците толкова ценна за неравния планински терен порода, бяха едновременно причина за всички трудности, свързани с тренировката им. Един лек удар, дори една изпусната не на място по-груба дума, и жизнените, тънкокраки кончета щяха да се отдръпнат в себе си, да загубят вярата си в шумните, миришещи на тютюн мъже, които ги държаха затворени в тесни, оградени с въжета пространства.

По някакъв странен начин нежността, с която приласкаваше животните, компенсираше жестокостта към момичето в онзи проклет следобед.

Така Лий се занимаваше с обучението на конете си до пълно изтощение, ден след ден, очаквайки появата на Найджъл Ащън, дошъл да убие мъжа, изнасилил родната му сестра.

Изминаха три дни, но никой, освен Сандбърг и Тим Бап, не дойде в ранчото.

Лий бе доволен да види отново стария човек, хубаво, че пак бе при тях. Въпреки че не преставаше да се оплаква от тиранията на мисис Болтуит, Бап очевидно се гордееше с готварските си умения — при това имаше защо; вече можеше да приготви прилични пържоли, нелошо задушено (макар и с малко по-малко от необходимото пипер) и приемлив, но все пак доста воднист ябълков пай. Още не се справяше добре с пържените яйца: явно му беше много трудно да внимава, като ги прави толкова рано сутринта, така че обикновено ставаха толкова твърди, че човек се нуждаеше от остър нож, за да може да си отреже едно парче.