Реката на смъртта

Лий пришпори коня си и тръгна по улицата в посока към реката и пътя, водещ извън града.

Нощта вече бе паднала, когато той се изкачи в планините, край далечния бряг на Райфъл Ривър. Беше минал покрай границата със земите на ранчото, но не я пресече. Застанал на едно възвишение над западния хълм, реши, че вижда един от апалузките коне, може би кобила, да тича по пасището точно под него. Но може и да грешеше — вече бе много тъмно.

Бап, Сандбърг и Том Кук. Знаеше, че ще работят добре за Беатрис. Тя разбираше от коне.

За една малка, тъмноока курва нямаше никакво бъдеще с убиец като него.

Изгряващата луна се издигаше над Скалистите планини като блестящо парче сребро. Скоро бялата й светлина щеше да огрее цялата долина. Лий спря на една естествена издатина в скалите и се загледа. Мина почти час, докато луната се издигна достатъчно високо.

Подобно на мляко, изливащо се в огромна тъмнозелена чаша, лунната светлина заля долината.

Коя песен бе пяла Беатрис, макар и малко фалшиво, докато бе в Ривър Ранч? Веднъж „Шенандоа“, а друг път — „Последната роза на лятото“.

„Последната роза на лятото цъфтеше сам-сама…“

Лий дръпна юздите на жребеца си, смушка го в хълбоците и препусна напред.