Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Дааа. — Кръмли пусна чаршафа, снежен навей над долината на Нил в есенен ден. — Ала това е най-обикновена смърт, момчето ми. Не е убийство. Такъв израз на чертите се среща при всякакви хора, кога то са усещали как сърцето им се взривява от инфаркт.
Готов бях да го засипя с опровержения. Прехапах език. Нещо, което съзрях с крайчеца на окото, ме тласна да се извърна и да отида при празните кафези. Отне ми време, докато осъзная какво търся.
— Боже мой — прошепнах. — Хирохито. Адис Абеба. Няма ги.
Извърнах се да погледна Кръмли и да обясня.
— Някой е отмъкнал старите вестникарски заглавия от клетките. Оня, който е влязъл, не само я е уплашил до смърт, ами е взел и вестниците. Господи, той колекционира сувенири. Обзалагам се, че е скътал пълен джоб с билетни конфети и отлепената глава на Скот Джоплин.
— Какво на Скот Джоплин?
Кръмли пристъпи неохотно да огледа дъното на клетките.
— Намери тия вестници и ще го откриеш — казах.
— Фасулска работа — изпъшка Кръмли.
Поведе ме надолу край обърнатите към стената огледала, които не бяха видели никой да се качва по стълбите и не го бяха видели да си отива. До най-долната площадка бе прашният прозорец с онова обявление. Необяснимо защо, пресегнах се и го отлепих. Кръмли ме наблюдаваше.
— Това мога ли да го взема? — попитах.
— Всякога, щом го погледнеш, ще те пробожда в сърцето — каза той. — О, по дяволите. Вземи го, щом искаш.
Сгънах го и си го пъхнах в джоба.
Горе клетките не сееха песни.
Нахлу следователят — свирукаше си и лъхаше на следобедна бира.
Беше заваляло. Валеше над цяла Венеция, докато колата на Кръмли ни отвеждаше далеч от нейния дом, далеч от моя дом, далеч от телефони, които звънят по никое време, далеч от мрачното море и пустия плаж и спомена за удавените плувци. Предното стъкло на колата бе като огромно око, което плаче и само се бърше, пак заплаква, щом чистачката пробяга и спре, пробягва, спира и скръцва пак, когато тръгва. Взирах се право пред себе си.
В тропическото бунгало Кръмли ме погледна, прецени, че се нуждая от бренди, а не от бира, наля ми и кимна към телефона в спалнята.
— Имаш ли пари да се обадиш в град Мексико?
Поклатих глава.
— Сега вече имаш — каза. — Обади се. Поприказвай с момичето си. Затвори вратата и си поприказвай.
Сграбчих му ръката и едва не я счупих от благодарност. После набрах Мексико.
— Пег!
— Кой е?
— Аз съм, аз!
— Божичко, звучиш много особено, много отдалеч.
— Аз съм много далеч.
— Жив си, слава богу.
— Ами да.
— Нощес имах такова лошо чувство. Не можах да мигна.
— По кое време, Пег, по кое време?
— В четири часа, защо?
— Господи!
— Защо?
— Нищо. Ох, колко е хубаво да ти чуя гласа.
— Кажи нещо.
Казах нещо.
— Кажи го пак.
— Защо крещиш, Пег?
— Не знам. Да, всъщност знам. Абе ти кога най-сетне ще ми предложиш да се омъжа за теб?
— Пег! — възкликнах удивено.
— Кога, кажи!
— С трийсет долара седмичен доход, четирийсет, ако имам късмет, по седмици без нищо, цели месеци ни пукната пара?
— Ще положа клетва за бедност. Как не.
— Казвам ти. След десет дни се връщам и ще положа и двете клетви.
— Десет дни като десет години.
— Защо все жените трябва да искат ръката на мъжете?
— Защото сме страхливци и по-боязливи от вас.
— Аз ще те закрилям.
— И това ако е разговор! — Спомних си за вратата нощеска, за нещото, увисено на вратата, и за онова, в края на леглото ми. — Добре е да побързаш.
— Помниш ли как изглеждам? — запита тя внезапно.
— Какво?
— Помниш, нали, защото, нямаш представа, преди час ми се случи това ужасно, отвратително нещо. Не можах да си спомня лицето ти, нито цвета на очите ти, и осъзнах каква идиотка съм, че не съм си взела ни една твоя снимка и всичко се е изличило. Това ме плаши до смърт — мисълта, че мога да забравя. Никога няма да ме забравиш, нали?
Не й казах как миналия ден бях забравил какъв цвят са й очите и как в продължение на цял час съм се разтърсвал и как това е било нещо като смърт, без да мога да определя кой пръв е умрял — Пег или аз.
— Помага ли ти, като ми чуваш гласа?
— Да.
— Усещаш ли, че съм при теб? Виждаш ли ми очите?
— Да.
— Заклевам те, веднага щом затвориш, изпрати една снимка. Не искам повече да се плаша…
— Имам само една жалка снимчица от уличен фотоавтомат, която…
— Прати я!
— Изобщо не трябваше да идвам тук и да те оставям без закрила.
— Говориш ми, сякаш съм ти дете.
— А какво друго си?
— Не знам. Любовта може ли да закриля, Пег?