Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— При сегашните роднински отношения и смъртта на женените невинаги е човешка — подхвана тя.
— Какво ти е все пак?
— Плача — каза тя. — И за теб. И за всички. — Тя внезапно напипа ключа на лампата и я угаси.
— Ела при мен — гласът й беше прегракнал и отчаян. — Последният ни… час… Прости ми.
В тона й имаше нещо такова, че не биваше, не можех да кажа „не“.
След един час я изпращах. Колко я убеждавах да остане, колко я придумвах, колко й казвах, че утре ще отида да говоря с мъжа й — тя, пребледняла, само отрицателно клатеше глава.
— Не ме изпращай. Ето, не исках да я има тази вечер, да възникват нови спомени. Отивам си. Ужасно, ужасно съм уморена. Прости ми… Не ме помни с лошо, моля те. Хайде, сбогом.
Откъсна се от мен и изскочи вън под дъжда, който бясно заливаше огромния град…
… Хилински все още се занимаваше с ключалката си и аз се спрях до него да запаля цигара.
— Измъчена беше — внезапно се обади той. — Жестоко измъчена.
— Чудно ли ви е? — сухо отвърнах аз.
— Малко — каза той. — Не ми е работа, Антоне, но мисля, че познавам хората. И… тя май не е от чувствителните хора. Сла-або се ориентира кое какво е. Дори когато за пръв път дава целувка. Но все пак това е по-достойно от някоя лицемерка, дето прогонва петела от кокошките „да не ги закача“… Но е тъжна. Сигурно се е случило нещо сериозно.
— Тя е бившата ми приятелка — измърморих аз.
— Одобрявам.
— Че е бивша ли?
— Не, че ви е приятелка.
— Хората биха нарекли моите отношения с нея достойни за укор — горчиво продумах аз.
Не взех да му обяснявам, но той очевидно разбра.
— Ти прощаваш ли си ги? Можеш ли да си ги простиш? Защо тогава кориш хората? И кой има право да те кори?
Разговорът ставаше страшно неприятен. И двамата се чувствувахме неудобно. Той, защото излизаше, че се е набъркал в нещо, което не го засяга. Аз, защото дирейки човешки глас и капка съчувствие, прекалено се разприказвах. В този миг божи дар бе появата на друг човек, при това с такъв предмет в ръцете, че всеки би се ококорил.
По стълбището се изкачваше Ксаверий Инезиля Калаур Лигановски с медното лице. Безмилостните му очи надничаха над кръгъл щит, той бе въоръжен с копие с огромен бронзов накрайник.
— Готово — тихо продумах аз. — Надмина си пациентите. Е, поне не се мисли за Наполеон. Оригинална мания.
— И той видя на стената зловещото черно привидение на дядо Мраз — рече Лигановски, малко засрамено усмихнат, и добави: — Ето, нося ги на художника. Масайско копие и щит. Аксесоари за рисунка. Ще ги нарисува и сетне обеща да ми ги реставрира.
— А аз мислех, че най-сетне се е появила нова мания, че навлизате в ролята на Чомбе — обадих се аз.
— Каква говорите! Още не съм закъсал дотам. Не съм толкова откачил още.
— Откъде са ви тези неща? — запита Хилински.
— Елате ми някога на гости.
— Още съм не закъсал дотам — иронично повтори думите ми Хилински.
— И аз така мисля, щом още сте тук, а не в моето заведение. Елате просто да видите какво имам — каза психиатърът.
— Интересно — намесих се аз. — Това е направено за музей.
— У нас има… почти музей. Всичко това един ден ще отиде в музея.
Бронзът на накрайника бе покрит с такива орнаменти, че им се възхитих.
— Наистина откъде имате това чудо?
— Аз, драги мой, съм завършил медицина в Прага.
Той запали цигара с нас.
— Чехите тогава даваха стипендии… на потиснатите народи. На украинците, на лужишките сърби, на нас. Но там не се намираше работа… Затова се пръснахме по света. Къде ли не съм работил! В Индия по време на холерна епидемия, в Нигерия се занимавах със сънната болест и дявол знае още къде. Налагаше се да върша всичко. Къде да се дявам? Когато човек умира, знае сама думата „доктор“ и хич не го интересува, че си физиолог или психиатър. Пък освен това при много болести възникват интересни отклонения в психиката. Ние ги познаваме твърде слабо, малко сме се занимавали с тях.
— Та колко години сте се занимавали с екзотика? — запитах аз.
— Доста. Десетина години. Върнах се през трийсет и осма.
Той си угаси цигарата.
— Елате и вие някой път. Не като пациент, а да погледате. Не ви трябва да ми ставате пациент.
— Най-уместните думи, които съм чувал някога — каза Хилински.
Ние се посмяхме и се прибрахме по домовете си.