Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
— Връщаш се по никое време и си въобразяваш, че ще повярвам на лъжите ти. Къде са парите, кучко?
На канапето имаше чесало. Жълт като синап, студен инструмент, направен от рога на овен. За частица от секундата той го грабна и замахна към мама, която бе така потресена от думите му, че не успя да се дръпне навреме. Чесалото я удари шумно отстрани по лицето и й разряза врата.
Не, баща ми Адем Топрак не биеше жената и децата си. Но онази вечер и други вечери през следващите години той лесно избухваше и започваше да ругае с думи, пълни с горчилка и жлъч: мяташе предмети по стените и мразеше целия свят, че го е тласнал към ръба, където, какъвто бе най-големият му страх, го чака сянката на баща му — насилника, за да му каже, че може и да не се окаже различен от него.
Кутия баклава
Село на река Ефрат, 1961 година
Роден и израсъл в Истанбул, Адем напусна града за пръв път чак когато беше на осемнайсет години. Взе със себе си куфар, пълен с чисто бельо, лавандулов одеколон и кутия баклава, качи се на автобуса и след двайсет и четири часа, капнал от умора и объркан, пристигна в град на югозапад, за който не знаеше много. После се качи в каросерията на камион и потегли към село на границата със Северна Сирия. Именно там брат му Халил отбиваше от пет месеца военната си служба.
С лице, загоряло от зимното слънце, Халил беше поотслабнал, но по-променено беше държанието му. В очите му се бе появил замислен блясък и той изглеждаше необичайно мълчалив, сякаш униформата, която носеше, бе преобразила нрава му. Дори докато приемаше бельото и одеколона, той изглеждаше по-скоро замислен, отколкото весел. Адем го загледа с любопитство, нали след около година и той щеше да отиде войник. Военната служба беше задължителна, затова Адем беше решил да я отбие веднага след като завърши гимназия. Университетът не беше за него, пък и бездруго не му беше по джоба. След като се върнеше от армията, щеше да си намери работа, да се ожени и да има шест деца, три момчета и три момичета. Такова накратко беше бъдещето, което си представяше за себе си.
След края на свиждането Адем остави брат си в гарнизона и се върна с едно магаре в съседното село. Замръзналата земя с цвят на овесена каша се простираше докъдето поглед стига. Природата тук беше жилава, неподатлива. Чак когато започна да се оглежда, Адем се сети, че е забравил да даде на Халил кутията с баклава.
— Късмет — помисли си той. — Може би е предназначена за друг.
След като пристигна в селото, намери мухтар, кмета. По щастливо стечение на обстоятелствата навремето баща му бе работил с него. Въпреки че двамата не се бяха виждали от години, бяха поддържали връзка чрез общи приятели. Затова, преди да поеме на път, Адем прати на познатия на баща си пощенска картичка, за да му съобщи, че ще отиде при него. Притеснителното беше, че той така и не бе отговорил.
— Пощенска картичка ли? Каква картичка? — ревна кметът, когато Адем почука на вратата му. — Не съм получавал нищо.
Беше мургав мъж, толкова висок, че трябваше да се навежда, за да мине през вратите. Беше със засукани надолу рунтави мустаци и бакенбарди, пригладени с нещо, наподобяващо зехтин.
— Аз… извинявайте… в такъв случай ще тръгвам — каза Адем.
— Хубава работа, щял да тръгва!
— Аз… вижте какво, аз…
— Всички са добре дошли под този покрив — кресна кметът.
Адем бавно проумя, че кюрдът не му е ядосан. И не му крещи. Просто гласът му беше висок и дрезгав, а турският му така позабравен, че човек оставаше с чувството, че е ядосан, дори когато не е.
— Е, благодаря. Всъщност само за една нощ.
— За една нощ ли? Ама как така ще си тръгнеш толкова бързо? След два дни има сватба. На всяка цена трябва да се присъединиш към нас. Иначе семейството на младоженеца ще се обиди.
На Адем му идеше да попита как така ще се обидят, при положение че дори не го познават. Но в тази част на страната обичаите бяха други, много по-категорични. Пък и той нямаше причини да бърза да се връща в Истанбул. Не беше като да има някой, който да го чака в отчаяние.
Колкото и весели да бяха, сватбите отдавна натъжаваха Адем, защото все му напомняха за майка му Айше. В дома му, вече никой не изричаше на глас нейното име, снимките й бяха унищожени, сякаш изобщо не е съществувала. Дантелата, която беше оплела, носните кърпи, които беше извезала, шаловете, които бяха красили дългата й шия, блузите, чорапите и фибите, които беше носила, всичко това бе изгорено на нещо като клада, запалена от Баба (Пияния).