Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Що за глупост? — противоречеше Марс. — Как можеш да наречеш тази идиотщина мъдрост?
Ньобур търпеливо го изчакваше да утихне и продължаваше:
— Загледай се в прохождащия и в умирающите. Единствено те спазват този закон и знаеш ли защо? Първите идват от прераждането и все още инстинктът им е подчинен на логоса на Цялото, другите чувстват края на временната си тленност и се възвръщат към първоначалния закон на хармонията.
Марс предпочиташе да слуша историите на домовете Орсини, Радзивил, Уилиърс, Гиз, отколкото абстрактни разсъждения за света и Ньобур не настояваше ученикът му да проникне в същността на темата, щом веднъж е почувствал, че губи вниманието му. Тогава отново пред вътрешните очи на Марс потичаха героичните и кървави съдби на великите европейски фамилии.
— Разкажи ми историята на княз Авалов? — помоли той един ден.
Ньобур го изгледа притеснено. Уморените очи рядко издаваха състоянието му, но въпросът го свари неподготвен и най-важното без инструкции. Княз Вангел се превръщаше в митична фигура. За него се шепнеше с озъртане, в смъртта му не вярваше никой или почти никой и за един чужденец не беше безопасно да утвърждава легендаризираната личност на пирата.
— Утре — каза французинът. — Не се чувствам добре.
Но на другия ден Марс го притисна от вратата.
— Обеща да ми разкажеш всичко за рода Авалови!
— Рода? — Ньобур се изкашля без нужда. — Пресилено е да се говори за род, но личността на княза буди интерес с някои свои деяния.
— Започни от началото — каза Марс, готов да слуша с часове.
— Истината е, че почти нищо не знам. Никога не съм виждал княза… Мадам Мехия е била гувернантка на децата му. Познаваш я, няма да откаже да научиш това, което… е безопасно да знаеш.
„Безопасно? Те са луди! Та нали князът е мъртъв от години? Каква заплаха може да бъде един мъртвец?“
Интересът му към пирата го направи мъж и посади първата отрова в съзнанието му — ревността.
— Можеш ли да се изкачиш по тази стена, Марс — попита Бриджит един ден. Беше в средата на лятото. Вода Мехия пътуваше със зърнените кервани на Авалови и беше взел сина им Горам „да почувства мъката на богатството.“
Марс завари Бриджит да закусва на бамбуковата маса в двора срещу източната фасада. Лицето й беше бледо, посърнало, изглеждаше недоспала, дори плакала… Марс проследи ръката й и разбра въпроса. Бриджит знаеше, че младият скитник накърнява дискретността на съпружеското й ложе.
— Да — глухо каза той.
Бриджит се извърна към стената.
— Как го правиш? И котката не може да пълзи по гладка стена?
— Гущерът може — продължи да гъгне момчето.
— Но ти не си гущер, Марс. Искам да знам как става.
— Просто е — каза той след дълго мълчание. — Залепваш за стената и пълзиш. Пръстите и коленете трябва да са на една линия и… тялото да не излиза зад лактите.
— На думи изглежда лесно — Бриджит свали ленената салфетка и стана. — Отивам горе. Искам да влезеш през прозореца!
— Не! — плувнал в пот, каза Марс. — Това не!
— О, да! — очите на Бриджит светнаха ядно. — Щом можеш да го правиш през нощта, значи можеш и денем… Ако след пет минути не си горе, ще накарам слугите да те бият с камшици!
Бриджит тичешком влезе в къщата и затвори с трясък тежката кована врата. Марс остана сам. Никакви слуги не се виждаха, а дори да бяха наоколо, не от тях щеше да се страхува той. В Буджак нямаше нито пешак, нито конник, годен да го настигне, а и да го настигнеше, в пояса му имаше достатъчно ножове за хвърляне, с които беше в състояние да избие цяла дузина преследвачи. Марс машинално взе порцелановата кана от масата, изпи жадно млякото, облиза изпръхналите си устни и тръгна към стената. По всяко друго време това изкачване би било дребно усилие за него, но не и днес. Коленете му играеха, пръстите му бяха меки като рахат локума, с който Лазар си пиеше кафето. Няколко пъти щеше да се сгромоляса долу и с върховни напрежения на волята, може би на ината, продължаваше да върви нагоре. Когато застана на перваза, Бриджит вече беше в стаята. Вместо бялата блуза сега носеше дълъг черен пеньоар с волан от кървавочервени рози.
— Влез — каза Бриджит. — Нали това искаш?
— Не — неопределено, затова все по-притеснено и глухо отговори той.
— Влез, Марс. В къщата няма никой… Слугите са с конете, ще се върнат довечера.
— Ще сляза по стената — Марс погледна надолу. Много нощи беше прекарвал на този перваз, но едва сега виждаше, че едно падане би могло да бъде фатално.
— Марс! — гласът й издрънча в стъклата и той върна погледа си в спалнята. Бриджит беше гола, прескочила черния пояс на пеньоара.