Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

„Идиот! Глупак! Мислите, че ще успеете да се спасите, когато цялата тази тълпа се намери във водата? Та те ще ви счупят главата и няма да ви пуснат до лодките.“

Той кършел ръце, а Джим съвсем не забелязвал това. Капитанът нервно тъпчел на едно място и мърморел:

„Чука! Чука! mein Gott37 Донесете ми чука!“

Дребният механик хленчел като малко дете, но макар ръката му да била счупена, той се оказал по-разумен от другарите си и като събрал кураж, се втурнал към машинното отделение. Справедливо е да призная, че това не било шега работа. Джим ми каза, че механикът имал отчаян вид, бил като човек, озовал се в задънена улица. Той тихичко почнал да вие и се втурнал напред. Върнал се веднага с чука в ръка и без да се бави, се хвърлил към болта. Останалите незабавно зарязали Джим и се затичали да помагат. Джим чул чукането с чука, звука на падащия болт. Лодката била готова за спускане. Едва тогава погледнал към нея — едва тогава. Но не се помръднал от мястото си, не се помръднал! Искаше да ми втълпи, че не се е помръднал от мястото си, че не е имал нищо общо с тези хора… с тези хора с чука. Нищо общо! Повече от вероятно е, че е смятал себе си за отделен от тях с пространство, което не бива да премине — препятствие непреодолимо, пропаст бездънна. Той стоял толкова далече от тях, колкото можело да бъде възможно — на другия край на мостика.

Краката му били приковани към това място, а очите — към малката група хора, наведени и странно олюляващи се, обзети и четиримата от страх. Фенерът, окачен на един пилерс над малката масичка на мостика (на „Патна“ нямало щурманска кабина по средата), осветявал напрягащите се рамене, приведените и люшкащи се гърбове. Те тласкали носа на лодката; изблъсквали я в нощта и повече не се обръщали към него. Отказали се от него, сякаш той действително бил твърде далеч, безнадеждно далеч от тях и не си струвало да го викат с поглед или знак. Нямало кога да наблюдават пасивния му героизъм, да почувствуват укора, затаил се в неговата сдържаност. Лодката била тежка: те тласкали носа й, без да губят излишни сили за ободрителни викове; но ужасът, който размеквал самообладанието им, както вятърът разпилява прашинките, превръщал отчаяните им усилия във фарс, а самите тях оприличавал на клатушкащи се клоуни в цирк. Те се блъскали с ръце, с глави, натискали с цялото си тяло, напрягали всичките си сили и веднага щом успели да освободят носа от висилката, вкупом почнали да се катерят в лодката. От това тя рязко се олюляла, като ги отблъснала назад, безпомощни, струпала ги един върху друг. За миг те застинали зашеметени, разменяйки си със злобен шепот всякакви ругатни, каквито им дойдели наум; после отново се заловили да се катерят. И това се повторило три пъти. Джим ми описваше събитието мрачно и замислено. Не пропусна нито една подробност от противното зрелище.