Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— А, да. Разбира се. — Изабел се опита да се засмее. — Мислех, че студена кръв тук се използва като нарицателно за немските туристи. — Боже мой, колко глупава беше!
— Значи разбрахме се — каза Корин. — В събота ще яздим заедно. Тук има страхотен път, който минава точно покрай Дюранс. Ако времето се задържи хубаво, ще си направим и малък пикник.
„Ако изобщо пристигнем там“, помисли си Изабел и за всеки случай добави плахо:
— Аз малко съм поизлязла от форма.
— Язденето е като карането на колело, не се забравя — отвърна Корин и с това запуши устата на Изабел.
Тя в никакъв случай не искаше да го разочарова, като се отметне. Пък и до събота оставаха няколко дни, през които можеше да се упражнява.
Бертран беше така любезен още на следващата сутрин да й съобщи, че е оседлал и сложил юзда на Селери. Изабел бе забравила как ставаше и това. Само си спомняше, че имаше безброй ремъци и катарами, с които трябваше да се опаше животното.
Селери изпръхтя. На Изабел й се стори, че и той не беше очарован от нея. Сигурно и на него не му се искаше да го яздят разни авантюристки.
— Гледа някак странно — каза тя.
— Той така си гледа — рече Бертран. — Това е заради клиновидния му нос. Всички шайъри имат такъв. А Селери има и песимистичен характер. Но е дружелюбен тип. Елате, ще ви помогна да се качите на седлото.
Изабел мислено се прекръсти, после се остави на Бертран да я качи на планината. О, височко си беше! Като нищо можеше да се забие кръст на върха.
— Чудесно — каза Бертран и леко тупна Селери по задника.
Конят потегли бавно и излезе заедно Изабел на слънце.
Тя стоеше възможно по-изправена, като стискаше конвулсивно юздата и се надяваше, че никой не забелязва неувереността й.
Явно обаче не беше така, защото Бертран се намеси:
— Както казах, той е старичък и няма да му е приятно да галопира. Така че карайте по-бавничко.
— Добре — обеща от все сърце Изабел.
Никакво намерение нямаше да пресилва себе си или коня. Само искаше да поязди малко някъде, където никой не я гледа, за да застане що-годе прилично до елегантната Мадлен.
— Ами тогава приятно яздене — каза Бертран и отново тупна леко коня по задника.
Селери потегли, а Изабел, която и без това нямаше представа накъде ще язди, го остави да тръгне по чакълестата пътека пред къщата и после да завие по малката, оградена с цилиндрични розови храсти пътека близо до пътя.
За нейна изненада, всичко вървеше идеално. Така високо над земята, беше по-скоро летене, отколкото яздене. Много, много бавно летене, но и с напредване.
Не беше чак толкова трудно!
Изабел за малко не се разсмя на глас от облекчение. Дори се престраши да вдигне ръка и да помаха на Бертран за довиждане. На свой ред той също й помаха и Изабел не забеляза капка скептицизъм по повехналото му лице.
Виж ти! Може би Корин беше прав, като каза, че язденето е като карането на колело: не можеш да го забравиш. В първоначалната си еуфория Изабел пренебрегна факта, че всъщност никога не го е можела както трябва. Язденето, не карането на колело.
— Ти си добро конче — каза тя на Селери. — Само да не беше толкова високо!
Но след няколко метра Изабел свикна дори с височината. Селери уверено я клатушкаше напред, с бавно темпо и без никакви протести. За нейна радост и изненада, той реагираше дори на юздата. Когато Изабел искаше да завие наляво, той завиваше наляво, когато искаше надясно, той завиваше надясно. Направо чудо!
„Аз мога да яздя!“, идеше й да извика, но, разбира се, не го направи. Затова пък започна да й става приятно от леката езда. Слънцето галеше голите й ръце, лек ветрец гонеше косата от лицето й, а погледнат от височината на кон, пейзажът добиваше съвсем нова прелест. Те минаха покрай лятната вила и прасковената горичка, откъдето бе започнало всичко, после бавно се заизкачваха нагоре, където пътят отляво и отдясно беше ограден с непроходими гъсталаци, които, както междувременно бе разбрала Изабел, се наричаха гарига — провансалската макиа.
Изабел още се намираше на територията на Ле Бер, когато пътят отново се изравни и след един 180-градусов завой отново се простря между терасите с прасковени дървета. Тук тя беше толкова близо до Дюранс, че почти чуваше шума на водата.
— Ако искаш, можеш спокойно да ускориш малко хода си — каза на Селери, който невъзмутимо и тромаво си крачеше напред.
Щом видя, че думите й не упражниха никакво въздействие, Изабел прибягна до спомените си от уроците по езда и в главата й изплуваха понятия като „работа с коляно“ и „натискане с пета“. Тя опита и двете — много нежно, тъй като не искаше да ядоса тежкото животно, — но Селери не реагира.