Войната на Калибан

— Немаш гаранция, че записът шай пълен — рече момчето. — Квото такова, сабе?

— Каквото и да намериш, все ще е страхотно.

Момчето кимна веднъж. Пракс не знаеше името му. За такива неща човек не биваше да пита. През дните, докато издири някого, навит да разбие охранителната система, се луташе между собственото си невежество за сивата икономика на станция Ганимед и растящото отчаяние и глад дори в най-престъпните среди. Преди месец това момче може би бе крадяло търговска информация, която да препродава или да размени срещу лесен за изпиране частен кредит. Днес търсеше Мей в замяна на достатъчно зелена растителност, за да си приготви скромно ядене. Земеделският бартер, най-старата икономика в човешката история, бе дошъл на Ганимед.

— Оригиналът е минал-заминал — рече момчето. — Потънал в сървърите, заровен под куп лайна.

— Щом не можеш да разбиеш сървърите на сигурността…

— Няма нужда. Камерата има памет, паметта има кеш. Откак мрежата изфиряса, се пълни ли, пълни. Никой не гледа.

— Шегуваш се — каза Пракс. — Двете най-големи армии в системата се дебнат зорко, а не поглеждат охранителните камери?

— Зяпат се една друга. Никому не му дреме за нас.

Лентовият индикатор стигна до края и изпиука. Момчето отвори на екрана списък с идентификационни кодове и започна да го превърта, като си мърмореше под нос. От предната стая се разнесе плач на бебе. Беше гладно. Естествено.

— Детето твое ли е?

Момчето поклати глава.

— На роднина — каза то и чукна два пъти върху един код. Отвори се нов прозорец. Широк коридор. Полуразтопена и разбита врата. Белези от изгаряне по стените и което бе по-зле, локва вода. Не би трябвало да има вода. Контролът на околната среда се отдалечаваше все повече от безопасните граници. Момчето вдигна поглед към Пракс. — Се ла?

— Да — потвърди Пракс. — Това е.

Момчето кимна и се приведе пак над конзолата.

— Трябва ми картина отпреди атаката. Преди да падне огледалото — уточни Пракс.

— Окей, шефе. Връткам назад. Прескачам кадрите с нулева делта. Виждаш само когато става нещо, чат ли си?

— Добре. Така е добре.

Пракс пристъпи напред да надникне през рамото на момчето. Образът трепкаше, без нищо на екрана да се променя, освен локвата, която постепенно намаляваше. Движеха се назад във времето, през дните и седмиците. Към момента, в който всичко се бе разпаднало.

На екрана се появиха санитари. В този обратен свят изглеждаше, че вървят назад, за да оставят един труп до вратата. После върху него бе метнат още един. Двата трупа лежаха неподвижно; после единият се размърда, дращейки леко по стената, а после по-силно, докато в един миг се надигна на крака и изчезна.

— Трябва да има момиченце. Търся кой е извел четиригодишно момиченце.

— Туй е забавачка, нъл тъй? Сигур са хиляда.

— Интересува ме само едно.

Вторият труп седна, а после се изправи, притиснал ръце към корема си. Беше жена. В кадър пристъпи един мъж с пистолет в ръка и я изцери, като изсмука куршума от червата ѝ. Те започнаха да спорят, успокоиха се и се разделиха мирно. Пракс знаеше, че вижда всичко наобратно, но гладният му за сън и калории мозък все се опитваше да навърже образите в смислено повествование. Група войници изпълзяха заднешком от разбитата врата, като при някакво странно раждане, после се скупчиха и се оттеглиха на бегом. Проблесна светлина и вратата стана отново цяла, а термитните заряди висяха по нея като плодове, докато един войник в марсианска униформа не се втурна напред, за да ги събере. Щом свършиха с прибирането на тази технологична реколта, всички войници се оттеглиха бързо, оставяйки един скутер, подпрян на стената.