Светлината, която не виждаме

Мартин Захсе му вика:

— Я разкажи за гранатите!

Зигфрид Фишер:

— И волиерите с ястребите!

Три пъти се кани да поговори с Юта, но тя се врътва и се запътва някъде. Чуди се с какво да помогне на фрау Елена, грижи се за по-малките, ходи на пазар… само и само да е зает, да има работа.

— Не иска да разговаря с мен — казва Вернер на фрау Елена.

— Пробвай пак.

И малко по малко остава един ден до тръгването. Събужда се преди изгрев слънце; Юта все още спи в спалнята на момичетата. Ръцете й са върху главата, вълненото одеяло е усукано около кръста й, а възглавницата е заклещена между дюшека и стената — дори и насън олицетворение на безпокойството. Над леглото са закачени причудливите й рисунки: селото на фрау Елена и Париж, с хиляди бели кули под виещи се ята от птици.

Той я побутва:

— Юта?

Тя се увива с одеялото.

— Хайде да излезем.

За негова изненада Юта става. Излизат; всички останали още спят.

Той я води, мълчат. Прескачат една ограда, след нея още една. Връзките на Юта се влачат след обувките й. Тръни жулят коленете им. Изгряващото слънце пробива иглена дупка в хоризонта над Цолферайн.

Спират до брега на един напоителен канал. Много зими поред Вернер е водил сестра си тук, теглейки я с количката, в очакване на кънкьорите по замръзналия канал: селяни с прости метални плазове, вързани за краката им, с набити със скреж бради, пет или шест накуп, прелитащи като шрапнел в километричните си гонки между селищата. Кънкьори с погледи като на коне, изтощени от препускане, и Вернер винаги се е възхищавал от гледката: въздухът, раздвижен от профучаването, шляпането на плазове, затихването му в далечината — чувствал се е, сякаш душата му ще подскочи и ще политне с тях във вихъра. Но кънкьорите неизменно са изчезвали зад завоя, оставяйки само бели черти, надраскани по леда, тръпката постепенно е угасвала и той е повличал Юта към дома, чувствайки се по-самотен, по-изоставен и по-безнадеждно впримчен в живота си от всякога.

— Нямаше кънкьори тази зима — казва той.

Сестра му се взира в рова. Очите й са бледолилави. Косата й е объркана, непокорна и може би по-бяла и от тази на Вернер. Schnee.

Казва:

— И тази няма да има.

Минният комплекс е тлееща черна планина зад нея. Дори и тук Вернер чува глухото механично барабанене, долитащо от далечината, първа смяна, слизаща с подемниците, нощната — всички тези момчета с уморени очи и омазани със сажди лица, изплуващи на повърхността да посрещнат слънцето — и изтръпва от чувството, че нещо огромно и ужасно е надвиснало някъде зад изгрева.

— Знам, че се сърдиш, но…

— Ще станеш същия като Ханс и Хериберт.

— Няма.

— С какъвто се събереш, такъв ставаш.

— Значи да си стоя тук. Да ида в мината.

Гледат един далечен велосипедист. Юта мушка длани под мишниците си.

— Знаеш ли какво слушах? По нашето радио? Преди да го смажеш с тухлата.

— По-тихо, Юта! Моля те!

— Слушах Париж. Казваха точно обратното на нещата от „Дойчландзендер“. Че сме зверове. Че извършваме геноцид. Знаеш ли какво означава думата?