Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Само че - колкото по-продължително се взираше Кам в нея, толкова по-маловажно й се струваше да си тръгне. И толкова по-малко беше наранена гордостта й от пренебрежението на Даниел. Как беше възможно един поглед от Кам да направи всичко това?
С чистата си, бледа кожа и смолисточерна коса, Кам беше различен от всяко момче, което беше познавала. Излъчваше увереност, и то не просто защото познаваше всички - и знаеше как да намери всичко - още преди Лус да беше разбрала къде са занятията й. Точно тогава, застанал пред мръсната, сива учи-лищна сграда, Кам приличаше на художествена черно-бяла фотография, в която с цветове „техниколор“ бяха вмъкнати червените му слънчеви очила.
- В час, а? - прозина се театрално Кам. Беше препречил входа, а нещо в развеселената гримаса на устата му накара Лус да се запита каква ли щура идея криеше. На рамото му имаше преметната брезентова чанта, а между пръстите - пластмасова чаша еспресо. Той натисна бутона „Стоп“ на айпода си, но остави слушалките да висят около врата му. Част от нея искаше да разбере коя песен е слушал и откъде беше взел нелегално внесеното еспресо. Игривата усмивка, която се виждаше само в зелените му очи, я предизвикваше да попита.
Кам отпи глътка от повърхността на кафето си. Като вдигна показалци, каза:
- Позволи ми да споделя мотото си за учебните часове в „Меч и Кръст“: По-добре никога, отколкото късно.
Лус се засмя, а после Кам бутна слънчевите очила отново на носа си. Стъклата бяха толкова тъмни, че не можеше дори да зърне очите му.
- Освен това... - Той се усмихна, мярна се бяла дъга от зъби. - Почти е време за обяд, а аз нося храна за пикник.
Време за обяд ли? Лус дори още не беше закусвала. Но стомахът й наистина къркореше от глад - а колкото по-дълго стоеше до Кам,толкова по-непривлекателна й се струваше мисълта да бъде нахокана от господин Коул, задето е пропуснала всичко, освен последните двайсет минути от сутрешните занятия.
Кимна към чантата, която държеше той:
- Опаковал ли си достатъчно за двама?
Побутвайки Лус по кръста с широката си ръка, Кам я поведе през училищния двор, покрай библиотеката и мрачното общежитие. При металните порти на гробището спря.
- Знам, че това е чудато място за пикник - обясни той, - но не знам по-добро място от това, за да се скрия за малко. Поне в кампуса, във всеки случай. Понякога просто не мога да дишам там вътре. - Той посочи към сградата.
Лус определено можеше да разбере това. Чувстваше се едновременно задушена и уязвима почти през цялото време на това място. Но Кам й се струваше последният човек, който би споделил този синдром на новите ученици. Беше толкова... хладнокръвен. След онова парти снощи, а сега - и забраненото ес-пресо в ръката му, никога не би предположила, че и той се чувства задушен. Или че би избрал да сподели това чувство точно с нея.
Зад главата му виждаше останалата част от занемарения кампус. Оттук нямаше особена разлика между едната страна на портите към гробището и другата.
Лус реши да приеме поканата му.
Само обещай да ме спасиш, ако паднат някакви статуи.
- Не - каза Кам със сериозен тон, който успешно заличи шегата й. - Това няма да се повтори.
Погледът й падна върху мястото, където броени дни по-рано самите те двамата с Даниел едва не бяха загинали в гробището. Но мраморният ангел, който се беше прекатурил върху тях, беше изчезнал, пиедесталът му беше празен.
- Хайде - каза Кам, като я задърпа със себе си. Заобиколиха няколко участъка с прорасли плевели и Кам през цялото време се обръщаше да й помага да се изкатери по могилите пръст, разровени от кой знае какви създания.
В един момент Лус почти изгуби равновесие и се хвана за един от надгробните камъни, за да се закрепи. Беше голяма, излъскана плоча, груба и недовършена от едната страна.
- Винаги съм харесвал този - каза Кам, като посочи към розовеещия надгробен камък под пръстите й. Лус заобиколи, прекоси и излезе в предната част на парцела, за да прочете надписа.
- „Джоузеф Майли - прочете тя на глас. - 1821-1865. Храбро служил във войната срещу северната агресия. Оцелял от три куршума, а пет коня били застреляни под него, преди да намери вечен покой.“
Лус изпука с кокалчетата на пръстите си. Може би Кам харесваше този гроб само защото излъсканият му розовеещ камък изпъкваше сред предимно сивите? Или заради сложните извивки по горната му част? Тя повдигна вежда към него.
- Да. - Кам сви рамене. - Просто ми харесва как надгробният камък обяснява начина, по който е умрял. Честно е, нали разбираш? Обикновено хората не искат да стигат до това.