По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
От друга страна, който и да беше организирал това, също не беше кой знае колко хитър. Добре, самолетът бе изчезнал с петима души на борда, но това не означаваше задължително край, нали така? HX-NJA, спомни си той от митническите документи. Хм. НХ означаваше Швейцария. Но защо НХ? Не беше ли това някакво старо име на Швейцария? Не се ли използваше все още в някои езици? Май имаше такива. Немски може би. NJA идентифицираше отделните самолети. Използваха букви вместо цифри, защото така се получаваха по-голям брой пермутации. Дори и тази представляваше определен код, с префикс „N“, защото американските самолети използваха този буквен код. NJA. NJA. Нинджа. Динг се усмихна. Това беше прякорът на старото му бойно подразделение, Първи батальон от 17-и пехотен полк. „Нощта е наша!“ Да, хубаво беше онова време, когато щурмуваха хълмовете на Форт Орд и Хънтър-Лигет. Но Седма пехотна дивизия отдавна беше разформирована. Нинджа. Това му се стори важно. Защо?
Очите му рязко се отвориха, Чавес се изправи и отиде при пилотите.
— Полковник?
— Какво има?
— Колко струва една от тия машинки?
— Повече, отколкото ние с теб можем да си позволим.
— Питам сериозно.
— Над двайсет милиона долара, в зависимост от модела и комплектоването. Ако някой направи по-добър самолет за делови пътувания, просто не мога да си представя как би изглеждал.
— Благодаря. — Чавес се върна на седалката си. Нямаше смисъл да се мъчи пак да заспива. Усети как носът на самолета се наклони и двигателите намалиха досадния си шум; започваха да снижават за кацане в Хартум. Щеше да ги посрещне шефът на местното отделение на ЦРУ… пардон, търговският аташе. Или културният? Нямаше значение. Динг знаеше, че този град няма да е толкова приветлив, колкото предишните два.
Хеликоптерът се приземи във Форт Макхенри, близо до статуята на Орфей, за която някой бе решил, че е подходяща да се увековечи името на Франсис Скот Кий. Почти толкова глупаво, колкото и шибаната идея на Арни за снимки. Трябваше да си придава загрижен вид. Джак направо беше в недоумение. Да не би хората да си мислеха, че в моменти като този президентът организира танцови забави? Не беше ли написал По разказ „Маската на червената смърт“? Нещо подобно. Но онази чума бе взела участие в празненството, не беше ли така? Президентът разтърка лицето си. „Спи ми се. Трябва да спя. Дрън-дрън.“ Беше като фотографски светкавици. Умът се изтощава и из него без никаква причина пробягват хаотични мисли, и се налага да ги прогонваш, и да вкараш съзнанието си в коловоза на важните неща.
Обичайните лимузини бяха по местата си, но президентската я нямаше. Райън очевидно щеше да пътува в бронирано превозно средство. Наоколо имаше ченгета с мрачни лица. Е, всички бяха така, защо да не са и те?
Той също носеше маска. Имаше три телевизионни камери, които да регистрират факта. Може би предаването щеше да се излъчва на живо. Той не знаеше и уплашено хвърли поглед към камерите, докато крачеше към колите. Тръгнаха почти веднага. Пътят по опустелите улици до „Джон Хопкинс“ им отне десет минути; там президентът и първата дама щяха да демонстрират пред други камери колко са загрижени. Арни беше прав, по дяволите! Той беше президент и не можеше да се изолира от хората — без значение дали можеше да направи нещо, за да им помогне, или не, те трябваше да видят, че изглежда загрижен. Беше като нещо, което едновременно хем има смисъл, хем няма.
Болницата се охраняваше, както и всички болници, и според Райън това бе едно от нещата, които имаха смисъл. Охраната му беше изнервена от присъствието на други хора със заредени оръжия, но пък те бяха войници и ако издадеше заповед да бъдат разоръжени само заради пристигането му, щеше да се вдигне вой до небесата. Всички отдадоха чест, както си бяха в химическите екипи. Никой не бе правил опити да застраши болницата. Може би именно тяхното присъствие бе предотвратило това, а може би се дължеше на факта, че хората просто бяха уплашени. Не стигаше ли фактът, че един полицай бе споменал на един агент от Службата, че уличните престъпления били паднали почти до нулата? Дори пласьорите на наркотици се бяха покрили напълно.
В този час не се виждаха много хора, но и тези, които се виждаха, носеха маски. Фоайето беше просмукано с тежък химически мирис, който се бе превърнал в национален атрибут. Колко от него беше необходимата физическа мярка и колко психологическа, зачуди се Джак. Но същото впрочем не важеше ли и за пътуването му?
— Здравей, Дейв — поздрави президентът декана. Той носеше зелени хирургически дрехи вместо костюма си, маскиран като всички останали, и с ръкавици. Не си стиснаха ръцете.