По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Джон се ухили.
— Не съм изпратен тук от Бюрото за етика в бизнеса. Просто искам да знам на кого сте ги продали.
— На един купувач — каза търговецът. — Какво още би трябвало да ме интересува?
— Откъде беше той? — заупорства Кларк.
— Не знам. Плати ми в долари, но не беше американец. Спокоен мъж — припомни си търговецът, — дори малко неприветлив. Да, знам, че закъснях с пратката за Атланта, но и те закъсняха с плащането. Вие, за щастие, не сте като тях.
— По въздуха ли тръгнаха?
— Да, с един стар 707. Направо го претъпкаха. И не бяха само моите маймуни. Бяха ги събирали откъде ли не. Разбирате ли, зелените маймуни ги има навсякъде. Те живеят на територията на цяла Африка. Вашите обожатели на животните не са прави, че зелените маймуни щели да бъдат изтребени. Виж, горилата, признавам, е съвсем друго нещо. Обаче за тях плащат луди пари.
— Имате ли някакви писмени документи? Името на купувача, митническата декларация, регистрацията на самолета?
— Искате да кажете данни от митницата! — Той поклати глава. — Жалко, но нямам. Може би са се изгубили.
— Но сигурно имате договореност с управлението на летището — произнесе Джон с усмивка — вярно, малко пресилена.
— Да, вярно е, че имам доста приятели в правителството. — Търговецът се подсмихна лукаво. „Е, да не би корупцията да е ограничена само върху територията на Америка“ — помисли Кларк.
— И не знаете накъде са потеглили?
— Не, тук не мога да ви помогна. Ако можех, бих го сторил с радост — отвърна търговецът и се потупа по джоба, където бе прибрал плика. — Съжалявам, но при някои от сделките ми писмените документи не са в пълен състав.
Кларк разбра, че няма да научи нищо повече. Търговецът беше изобретателен бизнесмен, а и местните власти при съответната такса си затваряха очите. Маймуните пък едва ли бяха жизненоважна национална принадлежност, ако приемеше твърдението на търговеца, че Африка гъмжала от тях, за чиста монета. А той по всяка вероятност казваше истината. Звучеше достатъчно убедително. Фермерите щяха да са наистина щастливи, ако успееха да се отърват от тая напаст, която унищожаваше посевите им и вдигаше невъобразим шум — като бар в петък вечер. Маймуните посягаха и дращеха облечените в ръкавици ръце на носачите. Какво пък, по дяволите, денят им не беше от най-щастливите. А като стигнеха в Атланта, щеше да стане още по-лошо. Дали бяха достатъчно интелигентни, за да го разберат? Кларк знаеше, че са. Човек не транспортира такова гъмжило само за магазинерите, продаващи домашни питомци. В момента обаче жалостта му към животните беше напълно изчерпана, не можеше да се притеснява за съдбата им.
— Благодаря ви за помощта. Може би някой пак ще дойде при вас да си поговорите.
— Съжалявам, че не мога да ви кажа повече. — Гласът на търговеца звучеше съвсем искрено. За пет хиляди долара в брой той определено беше готов да им свърши още работа. Не че щеше да им върне част от сумата, ако не го направеше, разбира се.
Двамата се върнаха до колата. Чавес се присъедини към тях — изглеждаше замислен, но не каза нищо. Ченгето и аташето си стиснаха ръце. Беше дошло време да отлитат. След малко колата потегли. Джон се обърна и видя как търговецът изважда плика от джоба си и връчва няколко банкноти на ченгето. В това също имаше логика.
— Какво научихте? — запита истинският полковник.
— Никакви писмени документи — отвърна Джон.
— Тук бизнесът се прави така. Върху тая стока има мито за износ, но ченгетата и хората от митницата обикновено имат…
— Споразумение — прекъсна го ухилено Джон.
— Точно това е думата. Хей, баща ми е от Мисисипи. Там му казвали така, когато местният шериф осъждал някого на доживотен затвор, знаете ли?
— Клетките! — обади се изведнъж Динг.
— А? — попита Кларк.
— Не ги ли видя, Джон? И преди сме виждали такива — онези в Техеран, в хангара на военновъздушните им сили. Спомняш ли си ги?
— Проклятие!
— Още една връзка, господин К. Тия случайности май взеха да стават нещо множко, братко. Къде отиваме сега?
— В Хартум.
Репортажите за епидемията продължаваха, но информацията все още беше малко. „Именитите“ кореспонденти бяха затворени в главните си кабинети в Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лос Анджелис, а новините посвещаваха репортажите си най-вече на националните гвардейци по главните транспортни магистрали между отделните щати. В действителност никой не се опитваше да пробие блокадите. Камионите с медикаменти и медицински материали и храни биваха пропускани след щателен оглед, а след ден или два шофьорите им щяха да бъдат изследвани за антитела на ебола, след което щяха да получат пропуски с фотографии, за да се улеснят пътуванията им. Превозвачите надаваха жесток вой.