По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Господин президент, благодаря ви, че дойдохте. — Във фоайето имаше камери — бяха го последвали още с влизането му. Преди обаче някой от репортерите да успее да изкрещи въпрос към него, Джак посочи и деканът поведе групата. Райън се надяваше процесията да изглежда делова.
— Колко е броят, Дейв?
— Приели сме тридесет и четирима пациенти. Общо за цялата област са сто и четиридесет, е, поне бяха толкова последния път, когато проверих. Засега разполагаме с необходимото пространство и необходимия персонал. Изписали сме около половината пациенти, онези, които бяхме в състояние да пуснем по домовете им. Всички други дейности засега са прекратени, но обичайната активност си я има. Искам да кажа, че бебета продължават да се раждат. Хората продължават да се разболяват от обичайните болести. Някои лечения на пациенти по домовете им трябва да продължават, без значение, че има епидемия… Влезте тук. Трябва да ви облечем.
Етажът имаше всекидневна за лекарите и една за сестрите. Сега и двете се използваха за други цели. Тази в дъното на коридора беше „гореща“ — използваше се за събличане и дезинфекция. Близката се използваше за обличане. Моментът и мястото не бяха подходящи за благоприлични маниери. Агентите от Службата влязоха първи и видяха жена по бикини и сутиен да облича пластмасов костюм. Тя не се изчерви. Това й беше четвъртата смяна в отделението и тя вече бе свикнала с всичко.
— Окачете си дрехите тук — посочи тя. — О! — добави жената, разпознавайки президента.
— Благодаря — каза Райън, събу си обувките и пое закачалката за дрехи от Андреа, която внимателно огледа жената. Очевидно не носеше оръжие. — Как е? — попита Джак.
Жената — главната сестра на етажа, отговори, без да се обръща:
— Много зле. — Все пак изви глава към него. — Радваме се, че съпругата ви е тук сред нас.
— Опитах се да я разубедя — призна той. Не се бе почувствал ни най-малко виновен за това и се чудеше дали е правилно, или не.
— Също и съпругът ми. — Тя се приближи до него. — Ето, шлемът се слага така. — Райън за миг изпита пристъп на паника. Нима имаше нещо по-неестествено от това човек да слага върху главата си найлонова торба? Сестрата прочете изражението му. — Аз се чувствах също като вас сега. Ще свикнете.
В другия край на стаята деканът Джеймс вече беше облякъл скафандъра си и също дойде да провери как е защитното облекло на президента.
— Чувате ли ме?
— Да. — Джак вече почваше да се поти въпреки портативната климатична инсталация, закачена за колана му.
Деканът се обърна към агентите и заяви:
— Оттук нататък аз съм шефът. Няма да позволя да му се случи нищо, но нямаме достатъчно костюми за вас. Ако останете в коридорите, ще бъдете в безопасност. Не докосвайте нищо. Нито стените, нито подовете, нищо. Ако някой мине покрай вас с количка, дръпнете се от пътя му. Ако не можете да се отместите, отидете до края на коридора. Видите ли някакъв пластмасов съд, стойте далеч от него. Разбирате ли?
— Да, сър. — ФЕХТОВАЧ за пръв път видя Андреа Прайс уплашена. Също като него. Психологическият шок от видяното беше ужасяващ. Доктор Джеймс потупа президента по рамото.
— Последвайте ме. Знам, че е страшно, но в този костюм сте в безопасност. Всички трябваше да свикнем с тях, нали така, Тиша?
Сестрата се обърна, вече напълно облечена в своя.
— Да, докторе.
Вътре в костюма човек можеше да чуе собственото си дишане. Чуваше се и шумът на преобразувателя, но иначе всичко останало долиташе приглушено. Докато крачеше зад декана, Райън изпита паническото чувство на уловено в капан животно.
— Кати е тук. — Джеймс отвори една врата. Райън го последва.
Пациентът беше дете, момче на осем-девет години. Две фигури, облечени в сини скафандри, се бяха надвесили над него. Така в гръб той не можеше да познае коя е жена му. Доктор Джеймс вдигна ръка, предпазвайки Райън от погрешна стъпка. Едната от двете фигури се опитваше да пусне системата; не биваше да има никакво отвличане на вниманието. Детето стенеше и се гърчеше върху леглото. Стомахът на Джак се сви.
— Спокойно. След малко ще ти олекне. — Това беше гласът на Кати. Очевидно тя въвеждаше канюлата. Другите две ръце държаха ръката на пациента. — Скоч — добави тя и вдигна ръце.
— Добре се справихте, докторке.
— Благодаря. — Кати се приближи до електронната апаратура, която контролираше подаването на морфина, набра нужните числа и после се обърна.
— Джак!
— Здравей, миличко.
— Джак, не ти е мястото тук — заяви твърдо ХИРУРГ.