По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Абсолютно. Лекувах го повече от седмица. Бедното момче, умря. — Макгрегър разгледа още няколко снимки. — А тази прилича на Сохайла. Тя оздравя, слава Богу. Чудесно дете… а това тук е баща й.
— По дяволите! — изтръгна се от гърдите на Кларк. — Никой не ни го каза.
— Тогава бяхме във Фермата, нали?
— Пак ли си се върнал към професията на обучаващ офицер, Джон? — ухили се Франк Клейтън. — Е, аз подочух нещичко и отскочих да щракна няколко снимчици. Излязоха първокласни, все едно съм ги правил във фотоателие. Ето тук, виждате ли?
Кларк погледна и изгрухтя. Самолетът беше почти близнак на онзи, с който бяха потеглили на почти околосветската си обиколка.
— Чудни снимки наистина.
— Я дай да видя. — Чавес взе снимката, взря се в нея и изведнъж прошепна: — Нинджа!… Шибаната нинджа…
— Какво?
— Прочети буквите на опашката — каза спокойно Динг.
— HX-NJA… Господи!
— Клейтън, този клетъчен телефон сигурен ли е? — попита Чавес.
Резидентът набра три цифри и каза:
— Сега вече е. Къде ще звъните?
— В Ленгли, разбира се.
— Господин президент, можем ли да разговаряме с вас? — обади се репортерът.
Джак кимна.
— Да, разбира се, елате. — Имаше нужда да поговори с някого и им махна да го следват. — Може би трябва да се извиня заради Кати. Тя не е такъв човек. Добър лекар е — произнесе уморено ФЕХТОВАЧ. — Просто всички са под страшно напрежение. Първото нещо, на което ги учат, мисля, че е primum non nocere, „Първо и най-важно, не причинявай болка“. Много хубаво правило. Така или иначе, жена ми вече е горе. Но това важи междувпрочем за всички нас.
— Възможно ли е това да е преднамерен акт, сър?
— Не сме сигурни и не мога да говоря за това, докато не получим достоверна информация за противното.
— Вие сте много зает, господин президент. — Репортерът беше местен, не беше част от вашингтонската гилдия и не знаеше как да разговаря с президента, или поне другите можеха да си помислят така. Но въпреки това интервюто се излъчваше на живо по Ен Би Си, макар и репортерът да не го знаеше.
— Да, сигурно сте прав.
— Сър, можете ли да ни вдъхнете някаква надежда?
Райън усети как нещо го разтърси при този въпрос.
— За болните хора надеждата идва от лекарите и сестрите. Те са чудесни хора. Вие самият можете да се уверите. Те са войници, които не се предават. Аз много се гордея със съпругата си и с това, което върши. Помолих я да не го прави. Сигурно постъпих егоистично, но въпреки това го направих. Навремето едни хора се опитаха да я убият, сигурно си спомняте. Нямам нищо против опасността да е насочена срещу мен, но не и срещу съпругата и децата ми. Такова нещо не бива да се случва. Не е бивало да се случва и на никого от онези хора горе. Но въпреки това е станало и сега трябва да дадем всичко от себе си, за да лекуваме болните и да вземаме всички мерки да не се разболяват повече хора по непредпазливост. Знам, че президентската ми заповед е разгневила много хора, но аз не мога да живея с мисълта, че не съм направил всичко възможно, което би спасило дори и един човешки живот. Бих искал да има някакво по-лесно решение, но дори и да има такова, никой още не ми го е казал. Разбирате ли, не е достатъчно да се каже „Това не ми харесва“. Всеки може да го направи. Сега имаме нужда от много повече… Вижте, страшно съм уморен — каза той, извръщайки глава от камерата. — Можем ли да приключим за днес?
— Да, сър. Благодаря ви, господин президент.
— И аз ви благодаря. — Райън се обърна и тръгна безцелно към големите гаражи зад паркинга. Някакъв мъж, чернокож на около четиридесет години, пушеше цигара въпреки десетките табели, заклеймяващи този порок. ФЕХТОВАЧ се приближи до него. Трима агенти и двама войници го следваха от разстояние.
— Да ви се намира цигара?
— Разбира се. — Мъжът дори не вдигна глава — беше забил поглед в цимента. Лявата му ръка се протегна с пакет цигари и запалка.
— Благодаря. — Райън му върна цигарите и запалката и седна на метър-два разстояние.
— И твоята ли, братче?
— Какво имаш предвид?
— Жена ми е горе, болна е. Работи в едно семейство като детегледачка. Те всички са болни. А сега и тя се разболя.
— Жена ми е лекар, тя е горе при тях.
— Няма значение, братче. Няма никакво значение.
— Знам. — Райън пое дълбоко от цигарата и изпусна дима.
— Дори не разрешават да вляза, казват, че било много опасно. Взеха ми кръв, казват да стоя тук, не ми дават да пуша, не ми дават да я видя. Господи Боже, защо?
— Ако ти беше болен и знаеше, че това нещо може да нападне и жена ти, какво щеше да направиш?