По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Слязоха. Кения имаше малки военновъздушни сили, макар че какво именно правеха, беше загадка за двамата „офицери“ и изглежда, щеше да си остане загадка. Самолетът отново бе посрещнат от служител на посолството, този път от военния аташе, чернокож полковник със значка на ветеран от войната в Персийския залив.
— Полковник Кларк, майор Чавес… Чавес, ти ли си?
— Нинджа! — ухили се Динг. — Ти беше от нашата бригада!
— А ти изчезна. Явно са те намерили. Спокойно, господа, знам откъде сте, но нашите домакини са в мъгла на тая тема — предупреди ги офицерът и веднага попита: — Как са нещата у дома?
— Лоши — отвърна Динг.
— Това ми напомня нещо… биологическата война е основно психологическо оръжие… като заплахата за атака с химическо оръжие през деветдесет и първа, нали?
— Може би — отвърна Кларк. — Обаче е много кофти, полковник.
— Много — съгласи се аташето. — Имам семейство в Атланта. Според Си Ен Ен в града нямало регистрирани заболели.
— Бързо научаваш новините. — Джон му връчи последните данни, получени на борда на самолета. — Това ще ти даде по-добра представа от телевизията. „По-добра“ май не беше най-подходящата дума.
Полковникът явно изпълняваше длъжността и на шофьор. Седна зад волана и прехвърли набързо страниците.
— Няма ли да има официално посрещане този път? — попита Чавес.
— Не. Ще ни чака ченге. Помолих един приятел от министерството да се отнасят с нас като с дребни посетители от нисък ранг. Имам доста добри връзки.
— Не е зле — одобри Кларк.
Потеглиха. Пътят им отне само десет минути. Кантората на търговеца беше в покрайнините на града, почти в гората. Двамата бързо разбраха защо.
— Господи! — възкликна Чавес, щом слезе от колата.
— Шумни са, нали? Бях тук сутринта. Той подготвя една пратка за Атланта. — Военният аташе отвори куфарчето си и подаде на Кларк един плик. — Дръжте, ще ви потрябва.
— Благодаря. — Кларк пъхна плика в джоба си.
— Добре дошли! — възкликна търговецът. Беше едър мъж и ако се съдеше по шкембето му, очевидно нормата му не падаше под каса бира дневно. До него стоеше някакъв униформен офицер, очевидно полицай. Аташето отиде при него и го дръпна встрани. Ченгето не изглеждаше да има нещо против. Техният човек явно си знаеше работата.
— Здравейте — каза Джон и стисна ръката на търговеца. — Аз съм полковник Кларк. Това е майор Чавес.
— От американските военновъздушни сили?
— Точно така — отвърна Динг.
— Обичам самолетите. На какво летите?
— На всичко — отговори Кларк. Работата с местния бизнесмен очевидно вече беше почти опечена. — Имаме няколко въпроса, ако не възразявате.
— За маймуните ли? Защо се интересувате от маймуните? Вашият човек не ми обясни.
— Толкова ли е важно? — попита Джон и подаде плика. Търговецът го пъхна в джоба си, без да го отваря. Явно бе преценил сумата по дебелината.
— Прав сте, не е важно. И така, с какво мога да ви помогна?
— Вие продавате маймуни — каза Джон.
— Да, търгувам с тях. За зоологически градини, за частни колекционери и за медицински лаборатории. Елате, ще ви покажа. — Той ги поведе към една сграда с три страни, издигната от гофрирана ламарина, или поне така изглеждаше. Там имаше два камиона и петима работници, които ги товареха. Всички бяха с дебели кожени ръкавици.
— Току-що получих заявка от вашия Център по контрол върху болестите в Атланта за сто зелени маймуни — обясни търговецът. — Хубави животинки, но с много неприятен характер. Местните фермери са вдигнали ръце от тях.
— Защо? — попита Динг, загледан в клетките. Бяха направени от стоманена тел, с дръжки в горната част. От разстояние сякаш бяха с размерите на онези, които се използваха за транспортиране на птици до пазарите… отблизо обаче изглеждаха малко по-големи. Но иначе почти същите…
— Унищожават посевите. Те са вредители, като плъховете, но по-умни от тях. Не бива да се вдига толкова шум, че били използвани за медицински експерименти. — Търговецът се изсмя. — Като че ли са на привършване! Тук направо гъмжи от тях. Правим хайка в някой район, хващаме трийсетина, и след месец можем пак да отидем и пак да си уловим толкова. Фермерите направо със сълзи на очи ни молят да ги изтребим.
— Наскоро е трябвало да приготвите пратка за Атланта, но сте ги продали на някакъв друг човек, нали така? — попита Кларк и хвърли поглед към партньора си, който не се приближи към сградата заедно с тях, а тръгна да я обикаля. Взираше се в празните клетки. Може би мирисът го притесняваше. Беше необичайно силен.
— Не ми платиха навреме, а през това време се появи друг клиент — обясни търговецът. — Това е бизнес, полковник Кларк.