По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Всички внимаваме. Много. — Така й се искаше да докосне този мъж, да му покаже колко страда заради него… И да не можеш да го направиш заради гумата и пластмасата, дяволите да го вземат!
— Наистина боли здравата, докторе.
— Лежете. Спете колкото можете повече. Нека ви наглася морфина. — Тя заобиколи от другата страна на леглото, за да увеличи прилива на морфин, и изчака няколко минути, докато очите му се притворят. После се върна до кофата и я напръска със силен химически дезинфектант.
Влезе една сестра и й връчи разпечатка от принтер с най-новите кръвни изследвания. Чернодробните функции на пациента почти бяха прекъснали. Еболата проявяваше особено настървение към този орган. Други химически индикатори потвърждаваха началото на системната некроза. Вътрешните органи бяха почнали да загиват, тъканите да умират, разяждани от вирусните нишки. Теоретично беше възможно имунната система да успее да събере енергията си и да започне контраатака, но това беше само на теория, шанс едно на неколкостотин. Някои пациенти обаче наистина успяваха да се справят с болестта. Това го имаше в литературата, която тя и колегите й бяха изучавали през последните дванайсет часа. Ако можеха да изолират антителата, биха могли да имат на разположение нещо, което да използват терапевтично. Ако — можеха — биха могли.
Това определено не беше медицината, която тя познаваше. Не беше онази чиста, антисептична медицина, която бе практикувала в лечението на очи. Отново се замисли над решението си да се посвети на офталмологията. Един от професорите й беше настоявал да предпочете онкологията. Имала ум и любопитство, имала дарбата да прави връзка между нещата, така й беше казал. Но като гледаше този заспал, умиращ пациент, тя разбра, че не й стига кураж да наблюдава това всеки ден. Не и да губи толкова много хора.
— Проклятие — изруга Чавес. — Също като Колумбия.
— Или Виетнам — съгласи се Кларк, загледан в тропическата гора. Присъстваха служител от посолството и представител на заирското правителство. Последният носеше униформа и отдаде чест на пристигащите „офицери“. Джон любезно отвърна.
— Ако обичате, заповядайте, полковник. — Хеликоптерът беше френски, а обслужването — великолепно. Америка бе хвърлила много пари в тази страна. Беше време за връщане на дълговете.
Кларк погледна надолу. Гъста джунгла. Беше виждал джунгли и преди, в много страни. На млади години бе прекарал доста време в джунглите в търсене на врагове, а враговете търсеха него, дребни мъже в черни блузи или защитни униформи, с автомати „Калашников“, хора, които искаха да му отнемат живота. Сега там долу имаше нещо още по-дребно, което не носеше никакво оръжие и се целеше не просто в него, а в сърцето на родината му. Всичко изглеждаше дяволски нереално. Джон Кларк беше рожба на страната си. Беше раняван в бойни операции и други сблъсъци и всеки път бе възстановявал здравето си напълно. Имаше и един случай, когато бе спасил един пилот някъде по течението на някаква река в Северен Виетнам, чието име вече не можеше да си спомни. Той самият беше ранен, а замърсената река го бе заразила. Не беше от най-приятните му преживелици, но лекарствата и времето се бяха справили и с това. Оттогава живееше с твърдото убеждение, че страната му обучава лекари, които могат да лекуват почти всичко — с изключение на старостта и рака, но те работеха и върху тези проблеми и след необходимото време щяха да спечелят и тази битка, както той бе печелил своите. Това си беше илюзия, разбира се. Беше длъжен да го признае пред себе си. Както той и страната му бяха загубили битката в една джунгла подобна на тази триста метра под краката му, така и сега джунглата протягаше пипалата си към тях. Той тръсна глава, прогонвайки видението. Не джунглата протягаше пипала. Хора бяха виновни за страданието на страната му.
Четирите кораба ро-ро се събраха на хиляда километра север-северозапад от Диего Гарсия. Плаваха в каре, на по хиляда метра един от друг, отпред и отзад, отляво и отдясно. Разрушителят „О’Банън“ бе на пет хиляди метра право пред тях. „Кид“ беше на десет километра североизточно, а „Анцио“ — на трийсет. Допълнителната група от две фрегати идваше от запад и щеше да се присъедини към тях по залез.
Това беше добра възможност за учение. В Диего Гарсия бяха базирани шест самолета Р-3С Орион — навремето бяха повече — и един от тях патрулираше пред миниконвоя, вслушвайки се за евентуални подводници. Друг проследяваше индийската флотилия, състояща се от бойна група с два самолетоносача.
— Да, господин президент — каза Джей-3. „Защо не спиш, Джак?“ — прииска му се да извика, но не можеше.