Третият близнак [bg]

— Мисля, че тя те е предизвикала.

Стив погледна пръстите й. Маникюрът й бе добре поддържан — не много дълъг, лакиран с прозрачен лак. Но кожата на ръката бе набръчкана — жената бе на повече от четиридесет, може би четиридесет и пет.

Говореше съучастнически, като че ли казваше: Това си остава между мен и теб.

— Тя те е молила, затова ти си й го дал. Права ли съм?

— Какво, по дяволите, ви кара да мислите така? — попита Стив раздразнено.

— Знам какви са момичетата. Позволила ти е да стигнеш чак дотам, а сетне в последната минута се е отметнала. Но е било много късно. Един мъж, един истински мъж не може да спре просто ей така.

— О, разбрах, чакай малко — каза Стив. — Заподозреният се съгласява с теб, мислейки, че това го издига в очите ти, но всъщност признава, че съвкупление е имало и хоп… половината от работата ти е свършена.

Сержант Делауеър се облегна назад ядосано и Стив разбра, че е отгатнал.

— Добре, умнико, тръгвай с мен. — Тя се изправи.

— Къде отиваме?

— В килиите.

— Чакай малко. А кога ще е разпознаването?

— Веднага щом намерим жертвата и я докараме тук.

— Не можете да ме задържате вечно без никаква съдебна процедура.

— В правото си сме да не те освободим двайсет и четири часа без никакви съдебни процедури, така че затваряй си човката и да вървим.

Двамата слязоха с асансьора надолу и минаха през врата, боядисана в оранжево-кафяво. Надпис на стената гласеше полицаите да не свалят белезниците от заподозрените, докато ги претърсват. Зад висок плот се бе изправил надзирателят, чернокож полицай, около петдесет годишен.