Третият близнак [bg]

9.

Откараха Стив до центъра в светлосиния додж колт. Шофираше детективката, а едрият бял мъж с мустаци се бе свил до нея в малката кола. Никой не говореше.

Стив кипеше от яд. Защо, по дяволите, трябваше да се вози в тази неудобна кола с белезници на ръцете, вместо да седи в апартамента на Джийни Ферами със студена напитка в ръка? Да се оправят бързо с цялата тая бъркотия, че ще ги вземат дяволите!

Централното полицейско управление бе облицовано с розови гранитни плочи и бе разположено в червената зона на Балтимор — сред барове, обслужвани от голи до кръста сервитьорки, и порно заведения. Изкачиха се по рампа и спряха във вътрешен паркинг. Беше пълен с патрулни коли и евтини дребосъци като колта, с който пристигнаха.

Качиха Стив на асансьора и го въведоха в стая с жълти стени без прозорци. Свалиха белезниците му и го оставиха сам. Предположи, че заключиха и вратата, но не провери.

В стаята имаше маса и два пластмасови стола. На масата — пепелник с два фаса, и двата с филтър, като на единия имаше следи от червило. Във вратата бе вградено голямо матово стъкло — Стив не виждаше през него, но предполагаше, че те го виждат.

Загледан в пепелника, изведнъж му се прииска да е пушач. Тогава щеше да има какво да прави в тази жълта килия. Вместо това стана и закрачи.

Каза си, че едва ли е загазил. Бе успял да хвърли поглед на разпространената из градчето снимка и въпреки че мъжът там малко или много приличаше на него, това не беше той. Без съмнение приличаше на похитителя, но когато се изправеше в редицата заедно с още няколко високи млади мъже, жертвата нямаше да посочи него. В края на краищата бедното момиче сигурно се е взирало дълго в лицето на копелето и сигурно образът му се е врязал дълбоко в паметта й.

Ченгетата обаче нямаха право да го държат дълго. Бяха длъжни да го елиминират като заподозрян, но цяла нощ ли им трябваше за това?

Той се опита да погледне събитието откъм добрата му страна. Удаваше му се възможност да види отблизо американската правораздавателна система. Щеше да бъде адвокат сам на себе си — това бе добра практика. Ако някога се наложеше да представлява клиент, обвинен в извършването на престъпление, щеше да знае през какви перипетии преминава човекът в полицейския арест.

Бе влизал в полицейско управление само веднъж, но тогава бе на шестнайсет години. Бе отишъл в полицейското с един от учителите си. Призна престъплението веднага и откровено разказа какво се бе случило. Всички видяха раните му и се убедиха, че не е нападал само той. Родителите му дойдоха да го вземат.