Третият близнак [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9544594299
- Переводчик: Огнян Алтънчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Третият близнак [bg]». Краткое содержание книги:
Мъжкият глас от другата страна предупреди:
— Не казвайте нищо, мадам. Благодаря много за съдействието.
— Но тук има някаква грешка, не разбирате ли? — извика Стив.
Появи се надзирателят Спайк.
— Всичко свърши, синко, хайде да вървим — каза той.
Стив впери поглед в него. За секунда му се прииска да разбие зъбите на дребния полицай.
Спайк забеляза блясъка в очите му и изражението на лицето му се втвърди.
— Хайде сега без глупости. Няма къде да бягаш.
Той стисна лакътя на Стив като с менгеме. Беше безполезно да протестира.
Стив се чувстваше смазан, а не знаеше и откъде идва ударът. Раменете му увиснаха, обхвана го безпомощна ярост.
— Как стана това? — прошепна той. — Как стана?
12.
— Татко ли? — учудено запита Берингтън.
Джийни прехапа език. Това бе най-тъпото нещо, което можеше да произнесе: Кога излезе от затвора, татко? Само минути преди това Берингтън бе нарекъл хората зад решетките „утайка на обществото“.
Почувства се като убита — шефът й бе разбрал, че баща й е професионален крадец. Но още по-лошо бе, че се налагаше Берингтън да се запознае с него. Брадясалото му лице бе изподраскано от падане, дрехите му бяха мръсни, от тях се носеше лека, но неприятна миризма. Джийни изпитваше такъв срам, че не смееше да погледне Берингтън.
Преди много години тя не се срамуваше от баща си. Точно обратното — с държането си той правеше родителите на другите момичета да изглеждат скучни и безинтересни. Беше хубав и обичаше забавленията — често се връщаше вкъщи с нов костюм, с джобове, пълни с пари. Водеше я на кино, вземаше й нови рокли, сладолед, а мама си купуваше хубава нощница и започваше диета. Но той винаги изчезваше и когато тя стана на около девет години, разбра защо. Тами Фонтен й каза. Никога нямаше да забрави разговора.
— Роклята ти е ужасна — каза Тами.
— Носът ти е ужасен — отвърна Джийни остроумно и другите момичета се разсмяха.
— Твоята майка ти купува дрехи, които са отвратителни.
— А твоята майка е дебела.
— Твоят баща е в затвора.
— Не е.
— Там е.
— НЕ Е!
— Чух татко да казва на мама, докато четеше вестника: Стараят Пит Ферами май е пак в затвора.
— Който лъже — на въже, който лъже — на въже! — започна да скандира Джийни, но дълбоко в сърцето си повярва на Тами. Това обясняваше всичко — внезапното богатство и внезапните изчезвания задълго.
Джийни никога повече не повтори онзи детски разговор. Всеки би могъл да й затвори устата само като спомене за баща й. На девет годишна възраст това означаваше да бъдеш осакатен за цял живот. Винаги когато от училище изчезваше нещо, й се струваше, че всички погледи са насочени към нея. Никога не можа да се отърси от чувството за вина. Ако някоя жена погледнеше в чантичката си и писнеше: „По дяволите, мислех, че тук някъде имаше една десет доларова банкнота“, бузите на Джийни пламваха в яркочервено. Да бъде болезнено честна за нея се превърна в идея фикс — изминаваше цяла миля пеш, за да върне евтина химикалка, ужасена, че ако случайно я види у нея, собственикът й може да каже, че е крадла като баща си.
И така, ето го сега, застанал пред шефа й — мръсен, небръснат и вероятно без пукнат цент.
— Това е професор Берингтън Джоунс — каза тя. — Бери, запознай се с баща ми, Пит Ферами.
Берингтън обаче бе дружелюбно настроен и стисна ръката на баща й.
— Много ми е приятно да се запознаем, господин Ферами — каза той. — Дъщеря ви е чудесна жена.
— Не е ли т’ва самата истина? — наду се баща й и се ухили.
— Е, Бери, вече знаеш семейната тайна — каза тя примирено. — Татко бе осъден и вкаран в затвора за трети път точно в деня, в който се дипломирах от Принстън. Последните осем години прекара там.
— Можеха да бъдат петнайсет — обади се баща й. — Бяхме въоръжени.
— Благодаря ти, че го сподели с нас, татко. Това сигурно ще впечатли шефа ми.
Таткото прие обидено изражение и въпреки неловкото положение, в което я бе поставил, тя почувства жал. Слабостта му вредеше колкото на него, толкова и на семейството му. Той бе една от грешките на природата. Великата система, която възпроизвеждаше човешката раса — извънредно сложният ДНК механизъм, който Джийни изучаваше, — бе програмирана да прави всеки човек малко по-различен от другия. Беше нещо подобно на копирмашина с предварително въведена грешка. Понякога резултатите бяха добри — Айнщайн, Луис Армстронг, Андрю Карнеги. Но понякога излизаше и Пит Ферами.