Третият близнак [bg]

— Роклята ти е ужасна — каза Тами.

— Носът ти е ужасен — отвърна Джийни остроумно и другите момичета се разсмяха.

— Твоята майка ти купува дрехи, които са отвратителни.

— А твоята майка е дебела.

— Твоят баща е в затвора.

— Не е.

— Там е.

— НЕ Е!

— Чух татко да казва на мама, докато четеше вестника: Стараят Пит Ферами май е пак в затвора.

— Който лъже — на въже, който лъже — на въже! — започна да скандира Джийни, но дълбоко в сърцето си повярва на Тами. Това обясняваше всичко — внезапното богатство и внезапните изчезвания задълго.

Джийни никога повече не повтори онзи детски разговор. Всеки би могъл да й затвори устата само като спомене за баща й. На девет годишна възраст това означаваше да бъдеш осакатен за цял живот. Винаги когато от училище изчезваше нещо, й се струваше, че всички погледи са насочени към нея. Никога не можа да се отърси от чувството за вина. Ако някоя жена погледнеше в чантичката си и писнеше: „По дяволите, мислех, че тук някъде имаше една десет доларова банкнота“, бузите на Джийни пламваха в яркочервено. Да бъде болезнено честна за нея се превърна в идея фикс — изминаваше цяла миля пеш, за да върне евтина химикалка, ужасена, че ако случайно я види у нея, собственикът й може да каже, че е крадла като баща си.

И така, ето го сега, застанал пред шефа й — мръсен, небръснат и вероятно без пукнат цент.

— Това е професор Берингтън Джоунс — каза тя. — Бери, запознай се с баща ми, Пит Ферами.

Берингтън обаче бе дружелюбно настроен и стисна ръката на баща й.

— Много ми е приятно да се запознаем, господин Ферами — каза той. — Дъщеря ви е чудесна жена.

— Не е ли т’ва самата истина? — наду се баща й и се ухили.

— Е, Бери, вече знаеш семейната тайна — каза тя примирено. — Татко бе осъден и вкаран в затвора за трети път точно в деня, в който се дипломирах от Принстън. Последните осем години прекара там.

— Можеха да бъдат петнайсет — обади се баща й. — Бяхме въоръжени.

— Благодаря ти, че го сподели с нас, татко. Това сигурно ще впечатли шефа ми.

Таткото прие обидено изражение и въпреки неловкото положение, в което я бе поставил, тя почувства жал. Слабостта му вредеше колкото на него, толкова и на семейството му. Той бе една от грешките на природата. Великата система, която възпроизвеждаше човешката раса — извънредно сложният ДНК механизъм, който Джийни изучаваше, — бе програмирана да прави всеки човек малко по-различен от другия. Беше нещо подобно на копирмашина с предварително въведена грешка. Понякога резултатите бяха добри — Айнщайн, Луис Армстронг, Андрю Карнеги. Но понякога излизаше и Пит Ферами.