Знакът на жрицата [bg]

Но той въпреки това го направи. Замахна с веригата и тя изсвистя във въздуха, а когато я стовари върху Тавис, се чу ужасен шибащ звук. Момчето извика. Аз не можех да продължавам да гледам в земята. На светлия му луничав гръб имаше тъмна ивица, горе-долу с ширината на кутрето ми. И докато аз стоях и безпомощно гледах, кръвта текна и започна да се стича надолу по гърба на горкия Тавис.

Бях толкова бясна, че направо ми причерня. Бях толкова разярена, че ако погледнех Валдрако, очите ми щяха да прогорят дупка в него. Как можеше един възрастен мъж да бие момче по този начин, как можеше да стои с ужасната си верига и да удря… Едва се сдържах да не заговоря.

— Още е жив — изрече Валдрако с леден тон и знаех, че това е предупреждение. — И ако отново използваш вещерските си очи или глас срещу мен или моите хора, ще го убием — беше ми казал той. И аз не се съмнявах, че говореше сериозно.

Валдрако протегна ръка.

— Дай ми този медальон.

Тавис беше сврял лице в хълбока на коня и макар че се опитваше да го скрие, видях, че плаче. Какво друго му оставаше? Аз развързах тънките кожени връвчици и оставих знака на Жрицата в протегната длан на Валдрако.

— Така е по-добре — рече ми той. — Прекрасно, Сандор. Върни момчето във фургона. — Той държеше знака на Жрицата в светлината на последните за деня слънчеви лъчи. — Олово — каза той. — Малко емайл. Струва не повече от няколко шилинга.

Валдрако хвърли медальона на Антон, който го хвана със здравата си ръка.

— Вземи го, ако толкова много го искаш.

Антон погали емайла с палеца си и не изглеждаше особено впечатлен, но въпреки това прибра бижуто в кесията си с връзки, която висеше на колана му. Чувствах се напълно нещастна. Това беше само една кръгла оловна плочка на кожена връвчица и все пак имах чувството, че съм загубила част от себе си.

— Надявам се да си си взела поука — каза ми Валдрако тихо.

Той потупа Мефисто по шията. Голямото животно изсумтя и отметна глава, а аз се чудех на това, че той не избяга заради удара, както повечето коне биха направили. Откъде знаеше, че ще уцелят само Тавис, а не и него самия?

След това си спомних злорадата усмивка на Сандор. Той веднага бе разбрал какво се върти в главата на Валдрако. Имаше само едно обяснение защо Мефисто стоеше неподвижен като планина, въпреки свистящата верига и вика на Тавис.

И преди го беше правил.

На следващата вечер вече бяхме излезли на по-широк път, а гората се бе разредила и просветляла. Тук-там елите бяха изсечени и на тези места до тревата, лупината и крехките малки брезички бе достигала достатъчно светлина, за да оцелеят. И отново се чуваше бучащият, шумолящ звук от падаща вода.