Политичестки ред и политически упадък [bg]

Вторият феномен, който често се отъждествява с корупцията, е патронажът или клиентелизмът. Патронаж означава взаимен обмен на услуги между две лица с различен статус и власт, обикновено под формата на услуги от страна на патрона към клиента в замяна на лоялност и политическа подкрепа от страна на клиента. Предоставената на клиента услуга е за лично ползване като длъжност в пощенска станция или коледна пуйка, или освобождаване на роднина от затвора, а не публично благо или политика, която засяга значителна част от обществото. Ето един пример; „В Сицилия студент, който иска да се запознае с професор, от когото да получи подкрепа, се обръща към местен политик, който му дължи услуга. Политикът го свързва с братовчед от общинската администрация, който се обажда на асистент на професора, който уговаря срещата. Услугата е предоставена, в замяна на което студентът обещава да участва в предизборната кампания на политика на следващите избори“.

Патронажът понякога се различава от клиентелизма по мащаб; патронажните взаимоотношения обикновено са под формата на пряк контакт между патрон и клиенти и съществуват в различни режими, независимо дали са авторитарни или демократични, докато за клиентелизма е характерна по – мащабната размяна на услуги между патрони и клиенти, която често се осъществява чрез йерархичен апарат от посредници. По тази причина клиентелизмът е характерен предимно за демократични страни, където е необходимо мобилизирането на голям брой гласоподаватели. Според тази дефиниция традиционната за американската политика патронажна система всъщност е клиентелистка система, тъй като е свързана с масови партийни организации, които разпределят широко разпространени услуги чрез сложни йерархични политически механизми. Клиентелизмът се смята за нещо лошо и за отклонение от добрите демократични практики в няколко отношения. В една съвременна демокрация гражданите би трябвало да гласуват въз основа на обещанията на политиците за провежданата от тях публична политика, или това, което политолозите наричат „програмни намерения“. Хората с леви убеждения вероятно ще подкрепят правителствени програми, свързани със здравеопазването и социалните услуги, докато тези с консервативни убеждения вероятно ще предпочетат правителството да увеличи средствата за национална отбрана. И в двата случая предпочитанията на избирателите отразяват общите възгледи кое е добро за политическата общност като цяло, а не за един отделен гласоподавател. Разбира се, избирателите в напредналите демокрации гласуват според собствения си интерес, независимо дали става дума за по – ниски данъци за богатите, субсидии за определени бизнеси или социални програми за бедните. Но такива целеви програми са оправдани от гледна точка на общите схващания за справедливост или общо благо и трябва да се прилагат безпристрастно не за отделни индивиди, а за широки слоеве от населението. Правителството не би трябвало да облагодетелства конкретни лица в зависимост от това дали го поддържат или не.