Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Съжалявам, че няма латински книги за теб — казах аз.

— А аз съжалявам, че не можем да ядем книги — отвърна Алекс.

Ако това момче знаеше как да се усмихва, може би сега щеше да го стори, а аз щях да разбера, че това е шега и да се усмихна на свой ред. Но той не се усмихна, и аз също.

Продължихме по същия път, като се спряхме при още две хижи, но не намерихме нищо по-различно там. В едната къща по чудо имаше половин пакет неизползвани памперси. Сил и аз бяхме обслужващият персонал по пелените, откакто Гейбриъл пристигна при нас, и дори дузина неизползвани памперси ми се струваха като истинско съкровище.

Чувалите ни все още изглеждаха празни, така че продължихме напред. Къщите ставаха все по-изолирани и аз бях щастлива, че Алекс е до мен в това търсене.

Не знаех, че последната къща, в която влязохме, ще бъде последната за деня. Спътникът ми не беше казал, че трябва да прекратим за днес дейността си, а всяко половин руло тоалетна хартия щеше да направи живота ни по-хубав. Може би трябваше да продължим да претърсваме още час-два.

Никой от двама ни не забеляза нещо различно в последната къща, в която влязохме. Веднага можех да кажа, че не е лятна, но това не означаваше нищо.

Използвахме номера на Алекс да хвърляме камъни по вратите и след това се прикривахме, в случай че някой започнеше да стреля. Никой не го стори, така че се приближихме до прозорците, за да огледаме за някакви признаци на живот. Когато решихме, че е безопасно, опитахме да отворим вратите, които бяха заключени, и хвърлихме един камък в прозореца на дневната.

Звукът на чупещо се стъкло беше заместител на звука от звънец в моя живот.

Алекс провря ръката си и отвори прозореца. Обичам да нахлувам в чужди къщи, но това е най-неприятната част от процеса, тъй като имам чувството, че собственикът на къщата ме чака да си подам ръката, за да я отреже. Имах доста кошмари по темата.

Никой не ни погна с брадва, така че продължихме.

Двамата подушихме смъртта на мига. Същата миризма като при могилата с мъртви тела, само че тук беше по-лоша, тъй като къщата беше затворена и вонята се беше натрупвала.

— Моля те — казах аз. — Да се махаме от тук.

— Изчакай отвън, ако искаш — предложи Алекс.

Знаех, че онова, което няма да видя, щеше да ме плаши повече от онова, което щях да видя.

— Ще се оправя — отвърнах аз. През живота си бях изричала и по-големи лъжи.

Алекс ме хвана за ръката. Видях, че кърви.

— Порязал си се — казах аз, за да скрия факта, че треперех от страх и вълнение да докосна момче.

— Просто драскотина — отвърна той, но дръпна ръката си. — Съжалявам. Не искам да те пипам с кръв.

Кимнах. Алекс тръгна по посока на вонята и аз го последвах.