Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Ходила съм в къщите, които са по-близо до града — споделих, когато потеглихме. — В предградията, където са една до друга. Справих се доста добре там.

— Нека пробваме с по-изолираните — предложи Алекс. — Ферми. Хижи в гората.

Това ме подразни. Все пак поиска да тръгна с него, защото познавах района. След което отхвърли моето предложение къде да отидем.

Вече имам по-голям брат, благодаря, но няма нужда. Не искам последното живо момче в Америка да ме третира като някаква глупава по-малка сестра.

— Ще се справим по-добре в предградията — настоях аз.

— Откъде знаеш? — попита ме той. — Нали не си опитала на по-отдалечените места?

Прииска ми се да обърна и да се върна в къщата на госпожа Несбит. Нека Алекс се изгуби, щом толкова много искаше да измине с колелото си огромни разстояния без никакъв смисъл.

Все пак е средата на юни, температурата трябва да беше около петнайсет градуса по Целзий и ако човек наистина се концентрираше, можеше да види слънцето. А и макар Алекс да беше най-дразнещото последно живо момче в Америка, все пак беше последно живо момче в Америка. (Трябва да измисля инициали за това: ПЖМА или нещо подобно.)

— Добре — съгласих се аз. — Искаш далечните места, ще потърсим там. — Подкарах колелото си пред Алекс и поех водачеството. Карах сравнително бързо, докато реша колко надалеч да отидем, за да задоволя спътника си.

Щеше ми се да можех да кажа, че не зная накъде отиваме, но всъщност не беше точно така. За момент бях изпаднала в отмъстително състояние и си казах наум: „Ще видиш ти!“, когато завихме по Хадърс Роуд, а след това наляво по Мъри, задния път до гимназията.

Стигнахме там за петнайсет минути. До могилата от тела. Само дето от деня, в който бях идвала тук за последно, температурите се бяха покачили, снегът се беше разтопил и телата бяха започнали да се разлагат.

Гледката беше ужасна. Вонята беше непоносима, дори и на открито. Телата бяха подпухнали, лицата-неразпознаваеми. Колкото и лоши да бяха кошмарите ми, реалността беше по-лоша от тях. Решението беше мое да дойдем тук, за да накажа Алекс заради несъгласието му с моето мнение.

— Чудех се къде са всички тела — каза той, все едно се питаше къде мама е скрила коледните подаръци.

— Познавам много от тези хора — съобщих аз. — Приятелите ми са в тази купчина.

Алекс спря колелото и наведе глава в молитва, което ме накара да се почувствам още по-зле. Особено след като гледката и вонята ме разстроиха толкова много, че единственото, което исках да направя, беше да се махна колкото се може по-далеч от тук.

— Трудно е да изгубиш приятели — каза момчето.

Предполагам, това означаваше, че можем да продължим.

— Ти изгуби ли някои от приятелите си? — попитах аз.

— Всеки изгуби — отвърна той.

Отговорът му беше много недодялан. Можеше да ме утеши за загубите ми или да ми разкаже за своите, но да потвърди, че целият свят е една загнила воняща грамада смърт, не ме накара да се почувствам по-добре.