Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
В този ден Марила беше отишла на църква, както винаги, с аметистовата си брошка. Тя винаги отиваше на черква с аметистовата си брошка. Би го сметнала горе-долу за светотатство да не си я сложи — все едно, че е забравила Библията или десетте цента за дискоса. Аметистовата брошка беше най-скъпоценното притежание на Марила. Един вуйчо — моряк, беше я подарил на майка й, която на свой ред я беше завещала на Марила. Тя представляваше старомоден овал с кичур от майчината й коса, обкръжен с ръб от фини аметисти. Марила разбираше твърде малко от скъпоценни камъни, за да може да прецени колко хубави бяха в действителност аметистите, но мислеше, че са много красиви, и с удоволствие си даваше сметка за виолетовото им блещукане до шията й върху хубавата й сатенена рокля, макар да не можеше да го види.
Анн бе неизказано възхитена, когато видя брошката за първи път.
— О, Марила, това е наистина разкошна брошка! Не разбирам как можеш да внимаваш в думите на проповедта и на молитвите, когато си с нея. Аз не бих могла, сигурна съм. Аз мисля, че аметистите са великолепни. Едно време мислех, че така изглеждат брилянтите. Много отдавна, преди изобщо да бях виждала брилянти, четох за тях и се мъчех да си представя как изглеждат. Мислех си, че са чудесно бляскащи лилави камъни. Когато един ден видях истински брилянт на пръстена на една дама, толкова се разочаровах, че заплаках. Разбира се, той беше много хубав, но това не беше моята представа за брилянт. Ще ми дадеш ли да подържа брошката една минутка, Марила? Вярваш ли, че аметистите може да са душите на добри теменужки?
Четиринадесета глава
Признанието на Анн
В понеделник вечер преди пикника Марила слезе долу от стаята си с разтревожено лице.
— Анн — обърна се тя към тази дребна личност, която белеше грах до безупречно чистата маса и пееше „Нели в лешниковата горичка“ с енергия и изражение, които правеха чест на уроците на Дайана, — виждала ли си някъде аметистовата ми брошка? Аз мислех, че съм я забола на игленика, когато се върнах от църква снощи, но не мога никъде да я намеря.
— Аз… аз я видях днес следобед, когато ти беше на събрание в Църковното дружество — отговори Анн с малко забавяне. — Минавах край твоята врата, когато я видях върху игленика и влязох да я погледна.
— Пипала ли си я? — запита Марила строго.
— Да… да — призна Анн, — вдигнах я и я забодох на гърдите си, само да видя как ще изглежда.
— Не ти е влизало в работа да правиш такова нещо. Много е лошо малко момиченце да бърника. Не си имала право да влезеш в моята стая, на първо място, и не си имала право да пипаш брошка, която не принадлежи на теб, на второ. Къде си я сложила?
— О, оставих я пак на бюрото. Честна дума, не съм имала намерение да бърникам, Марила. Не съм помислила за това, че е нередно да вляза и да си я сложа, но сега разбирам, че не съм имала право, и никога няма да го направя пак. Това е една добра черта у мен. Никога не правя същото лошо нещо два пъти.
— Ти не си я сложила обратно. Тази брошка я няма никъде на бюрото. Ти си я изнесла някъде или не знам какво, Анн.
— Казвам ти, че я сложих обратно — отговори Анн бързо, безочливо, както си помисли Марила. — Не си спомням само дали я забодох на игленика, или я сложих на порцелановата табличка. Обаче съм съвсем сигурна, че я оставих там.
— Ще отида да потърся още веднъж — реши да бъде справедлива Марила. — Ако си оставила брошката, тя си е там. Ако я няма, ще зная, че не си я оставила, и толкова!
Марила отиде в стаята си и най-внимателно я потърси не само на бюрото, но и навсякъде, където според нея брошката би могла да бъде. Като не можа да я открие, тя се върна в кухнята.
— Анн, брошката я няма. По твое собствено признание, ти си я пипала последна. Кажи, какво си направила с нея? Кажи ми веднага истината. Изнесла си я навън и си я загубила?
— Не, не съм — отговори Анн, без да мигне пред гневния поглед на Марила. — Не съм изнасяла брошката от твоята стая и това е самата истина, дори да ми сложат главата на дръвника заради това… макар и да не съм съвсем сигурна какво е „дръвник“. Това е то, Марила.
Анниното „това е то“ имаше за цел само да подчертае уверението, но Марила го прие като проява на предизвикателство.
— Струва ми се, че ме заблуждаваш, Анн — сопна се тя. — Сигурна съм, че ме заблуждаваш. Хайде сега, не казвай нищо повече, освен ако си решила да кажеш самата истина. Върви в стаята си и остани там, докато решиш да си признаеш.