Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
— Да взема ли граха със себе си? — покорно запита Анн.
— Не, аз ще си довърша беленето. Прави сега каквото ти казах.
След като Анн излезе, Марила се залови с вечерните си задължения в много смутено душевно състояние. Тревожеше се за ценната си брошка. Ами ако Анн я е загубила? И колко е непочтено от детето да отрича, че я е взело, когато за всекиго е ясно, че го е направило. И то с толкова невинно изражение!
„Не зная какво друго е могло да се случи — мислеше Марила, докато белеше нервно граха. — Разбира се, не вярвам, че е искала да я открадне, нито да направи нещо подобно. Взела я е само за да поиграе с нея или за нещо покрай тези нейни измислици. Трябва тя да я е взела, това е ясно, защото, според собствените й думи, тази вечер, преди аз да се кача горе, след нея жива душа не е влизала в стаята. А брошката я няма, това е съвсем сигурно. Вероятно я е загубила и я е страх, че ще бъде наказана, ако си признае. Ужасно нещо е като си помисля, че лъже. То е много по-лошо, отколкото избухването й. Страшно отговорно нещо е да имаш в къщата си дете, на което не можеш да вярваш… Хитрина и лъжливост — това е, каквото е проявила. Признавам си, че то ми действа по-зле, отколкото липсата на брошката. Да беше ми казала истината, нямаше да го взема толкова присърце.“ Цялата вечер от време на време Марила отиваше в своята стая и търсеше брошката, но не можеше да я намери. Последното й отиване в източната стая, преди да си легне, остана също без резултат. Анн упорито продължаваше да отрича, че знае нещо за брошката, но това все повече убеждаваше Марила, че знае.
На сутринта тя разказа тази история на Матю. Той се обърка и озадачи: не можеше толкова бързо да загуби вяра в Анн, но трябваше да признае, че обстоятелствата бяха против нея.
— Сигурна ли си, че не е паднала зад бюрото? — беше единственото предположение, което можа да направи.
— Аз дръпнах бюрото, извадих чекмеджетата и проверих всяка пукнатина и цепка — беше категоричният отговор на Марила. — Брошката я няма: това дете я е взело и лъже. Това е самата грозна истина, Матю Кътбърт, и ние би трябвало да я приемем каквато е.
— Ами какво ще правиш сега с тая история? — с нещастен вид запита Матю, благодарен в душата си, че не той, а Марила трябва да се справи с положението. Този път той не изпитваше никакво желание да се намесва.
— Тя ще стои в стаята си докато си признае — рече мрачно Марила, като си спомни за успеха на този метод в предишния случай. — Тогава ще видим. Може да сполучим да намерим брошката, само да ни каже къде я е носила; но каквото и да е, тя ще трябва да бъде строго наказана, Матю.
— Ами, ти ще трябва да я накажеш — каза Матю и посегна да вземе шапката си. — Аз нямам нищо общо с тази работа, помни го. Ти самата ме предупреди да не се бъркам.
Марила се почувства изоставена от всички. Не можеше да отиде да се посъветва дори с госпожа Линд. Тя се качи горе в източната стая със сериозно изражение на лицето и я напусна още по-сериозна. Анн непоколебимо отказваше да си признае. Тя продължаваше упорито да твърди, че не е взимала брошката. Детето явно беше плакало и Марила усещаше да я обхваща съжаление, което тя сурово потисна. На стъмване, както тя се изрази, „беше наникъде“.
— Ще останеш в тази стая докато признаеш, Анн. Да си го знаеш! — каза тя твърдо.
— Но пикникът е утре, Марила! — изплака Анн. — Ти няма да ми забраниш да отида, нали? Ще ме пуснеш само за следобеда, нали? След това ще стоя тука колкото искаш, без да се муся. Но аз трябва да отида на пикника.
— Няма да ходиш на никакъв пикник, нито някъде другаде, докато не си признаеш, Анн.
— О, Марила! — изстена Анн.
Но Марила беше излязла и затворила вратата.
В сряда денят съмна слънчев и ясен, като по поръчка за пикника. Птичките пееха около „Грийн Гейбълс“; лилиите изпращаха от градината ухаещ дъх, който нахълтваше невидим през всички врати и прозорци и се рееше из коридори и стаи като парфюм. Брезите в долчината поклащаха радостно вейки, сякаш очакваха обикновения утринен поздрав на Анн от горния източен прозорец на тавана. Ала Анн не беше на прозореца.
Когато й занесе закуската, Марила завари детето да седи изпънато на леглото, бледо и с решителен вид, със стиснати устни и блеснали очи.
— Марила, аз съм готова да си призная.
— Ах! — Марила остави табличката. И този път нейният метод бе победил; обаче победата се оказа твърде неприятна за нея. — Хайде тогава да чуя какво ще ми разкажеш, Анн.