Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
— Аз взех аметистовата брошка — заговори Анн, сякаш повтаряше заучен урок. — Взех я точно както ти каза. Нямах намерение да я взимам, когато влязох. Но тя наистина беше тъй красива, Марила, когато я забодох на гърдите си, че ме обзе неопределимо изкушение. Представих си колко безкрайно вълнуващо би било да отида с нея в Райския кът и да играя ролята на лейди Корделия Фицджералд. Щеше да е толкова по-лесно да си въобразя, че съм лейди Корделия, ако бях с истинска аметистова брошка. Дайана и аз правехме огърлици от горски ягоди, но какво са горските ягоди в сравнение с аметисти? Затова взех брошката. Мислех си, че ще успея да я оставя на мястото й, преди да си дойдеш. На връщане минах по пътя, та да удължа времето. Когато минавах по моста през Езерото на бляскавите води, свалих брошката да й се полюбувам още веднъж. О, как светеше тя на слънце! И тогава, когато се наведох през моста, тя някак се хлъзна от пръстите ми, ей тъй, и полетя надолу, надолу, надолу и потъна завинаги в Езерото на бляскавите води. И това е всичко каквото мога да ти призная, Марила.
Марила усети гневът да се надига пак в гърдите й.
Детето бе взело и загубило тъй скъпата за нея аметистова брошка, а сега седеше тук и спокойно разказваше подробностите, без никакви признаци на съжаление или разкаяние.
— Анн, това е ужасно! — каза тя, като се мъчеше да говори спокойно. — Ти си най-лошото момиче, за което съм чувала някога!
— Да, сигурно е вярно — съгласи се безучастно Анн. — И аз зная, че трябва да бъда наказана. Ти ще си длъжна да ме накажеш, Марила. Няма ли да го направиш, моля ти се, още сега, защото ми се иска да отида на пикника, без да ми тежи нещо на съвестта.
— Пикникът ли, гледай ти! На никакъв пикник няма да ходиш днес, Анн Шърли! Това ще ти е наказанието. А то и наполовина не е достатъчно строго за това, което си направила.
— Да не отида на пикника ли?! — Анн скочи на крака и сграбчи ръката на Марила. — Но ти ми обеща да ме пуснеш! О, Марила, аз трябва да отида на пикника! Заради това си признах. Накажи ме както искаш, но не и така. О, Марила, моля ти се, моля ти се, пусни ме да отида на пикника! Помисли за сладоледа! Откъде да зная, може никога вече да не ми се случи да опитам сладолед.
Марила студено освободи ръката си.
— Няма защо да се молиш, Анн. Ти няма да отидеш на пикника, и толкова. Не, нито дума повече.
Анн разбра, че Марила няма да се трогне. Тя стисна ръце, пронизително изпищя, след това се хвърли по очи на леглото, зарида и се загърчи, безкрайно разочарована и обезсърчена.
— Боже Господи! — ахна Марила и побягна от стаята. — Това дете май е лудо! Никое разумно дете няма да се държи така. Ако не е побъркано, тогава е безнадеждно лошо. Но щом съм се захванала с нея, ще трябва да я оправя.
Това беше безрадостна сутрин. Марила работеше настървено, търкаше дъските на входното антре и полиците в маслобойната, когато вече не можеше да си намери друга работа. И на двете места миенето не беше нужно, но Марила ги изтърка. След това излезе и се залови да чисти двора.
Когато обедът беше готов, тя отиде при стълбището и повика Анн. Едно мокро от сълзи личице се появи и я погледна през перилата.
— Ела долу да обядваш, Анн.
— Не искам да обядвам, Марила — с хлипане отговори Анн. — Не бих могла да ям нищо. Сърцето ми е разбито. Вярвам, съвестта ще те гризе един ден за това, че си ми го разбила, Марила, но аз ти прощавам. Спомни си, когато му дойде времето, че аз ти прощавам. Но моля ти се, недей иска от мене да ям нещо, особено свинско варено със зеленчуци. Свинско варено със зеленчуци е толкова неромантично, когато човек се чувства злочест.
Изкарана от търпение, Марила се върна в кухнята и изля мъката си пред Матю, който, раздвоен между чувството за справедливост и неоправданото съчувствие спрямо Анн, беше съвсем нещастен.
— Ами тя не е трябвало да вземе брошката, Марила, нито да разправя истории за нея — призна той печално, забил поглед в чинията си с неромантичното свинско със зеленчуци, сякаш и той го смяташе, като Анн, за ястие, неподходящо при сблъсъци на чувства, — но тя е едно такова дребосъче… толкова интересно дребосъче. Не мислиш ли, че е доста жестоко да не й позволиш да отиде на пикника, щом толкова много иска?
— Матю Кътбърт, ти ме смайваш! Мисля, че съм й простила твърде лесно. А тя като че ли изобщо не си дава сметка колко лоша е била: това е, което ме тревожи най-много. Ако наистина се чувстваше виновна, нямаше да е толкова зле. Изглежда, ти също не си даваш сметка; през цялото време търсиш в ума си извинения за нея, аз го виждам.