Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Хайдутите наистина са били неуловими в клековете на Рила — тия същински джунгли на планината. Само зиме снеговете са ги принуждавали да се укриват в селцата. А понякога и в Рилския манастир. Ковачници е имало и в самия манастир, и в селцата край Черни Искър, а почти всички хайдути са били вещи в този занаят. Не е било трудно за тях да се укриват като работници в ковачниците, пък и самите селяни са ги пазели от турците. Брадясали и чорлави, като останалите ковачи, с изпоцапани лица от кюмюра и саждите, със стари износени дрехи, хайдутите спокойно са дочаквали пролетта в искровските махали, а сетне пак са плъзвали из горите. За изхранването им са се грижели и въглищарите, и овчарите от Искровете. Дори юрушките турци са си затваряли очите, колчем някое агне е липсвало от стадото. Такива агнета отчитали като курбан на вълците…
Пълното примирение на бейовете маданджии с господарството на Чакъра в рилските гори, както изглежда, е дошло подир страшното клане в Пусти Пасарел през пролетта на 1851 година. Тогава войводата, предизвестен за тръгването на една рота азиатски аскер от София към Самоков със задача да унищожи хайдутите, пръв пристига край селото с четата си и от околните височинки наблюдава разквартируването на войниците в отделни къщи, а през нощта изненадва азиатците и унищожава почти цялата рота. Водите на Искъра са отнесли труповете на изпокланите войници чак до Горубляне. Само няколко души от аскера успели да стигнат до Калково. Трима от хайдутите загинали в боя. Страшно ще да е било унинието сред турците в Самоков след тая грозна вест, а разните бабаити навярно са престанали да леят сребърни куршуми с парите на маданджиите.
Сега вече не могло да стане дума за възстановяването на ангарията. Един подир друг всички маданджии окончателно преклонили глава пред волята на Чакъра и сключвали с него негласни споразумения относно откупа, а сам каймакаминът дал дума да не закача жените на хайдутите и заподозрените доброволци. Преклонил глава и Ясим бей, напредничав маданджия, който се опитвал да построи стъкларска фабрика над Самоков, сегне и развратният Рашид бей, доволен да се отърве срещу пари от досадното зло, и накрая самият Махмуд бей, собственик на два мадана и пръв самоковски господар след Хюсреф паша, станал вече флотски адмирал. Ала с премахването на ангарийния труд секнали и печалбите от маданите, защото производството все още било сравнително примитивно. Само Кримската война вдъхнала известни надежди на маданджиите. С надежда гледали на нея и българите, които очаквали „дядо Иван“ да ги освободи от тежкото робство.
Тази война избухнала в 1853 година. Нараснали нуждите на войската, артилерията и флотата от желязо, увеличили се и поръчките в самоковските мадани и бейовете, в съревнование един с друг, почнали да заплащат все по-скъпо и по-скъпо рудата, нагона и кюмюра. Възмогнали се дрипавите селяци и сякаш за отмъщение почнали да взимат капаро от един маданджия, а да доставят стоката на друг. Вече нищо не било в състояние да върне колелото назад. Тъй бърза и рязка била промяната, че маданджиите били готови даже да предлагат на кираджиите волове на изплащане, за да си обезпечат техните услуги. И искровци взимали воловете, взимали и храните, които им били предлагани от складовете на маданите, взимали и брадвите, и шините за колите, и мунициите за впряговете — всичко в аванс, на юнашки кредит, срещу бъдещите доставки…
Тези чрезмерни разходи поизпразнили касите на маданджиите и мнозина от тях скоро разбрали, че работят на загуба. Защото дотогава цялото производство почивало върху безплатния труд на раята. Но Чакъра сложил край на ангарията. Тогава западащите маданджии почнали да обмислят други начини да си отмъстят на войводата и в мъстта си да подирят утеха за големите парични загуби. Какво по-сигурно средство от предателството! Те успели да подмамят жената на самия байрактар на четата, Иван Белоискровеца, и тя, нещастната хубавица Йона, залъгвайки се с пендарите и щедрите обещания за кесия с бели акчета, за нова къщичка и царска служба за нейния мъж, когото щели да назначат пандурин, смогнала да накара влюбения Иван да извърши злодеянието.
Тъй, в една нощ през лятото на 1855 година байрактарят убил своя войвода в самия град. Ала той не дочакал наградата, защото сам се отвратил от престъплението си. И до днес в Самоков се разказва тъжната история за смъртта на Йона, заклана от своя мъж, и за самоубийството на байрактаря. Турците набучили главата на войводата на кол и се веселили до зори. На другия ден се разпръснала и четата. Едни от хайдутите били заловени, други побягнали в далечни паланки, трети подирили убежище чак в Истанбул. В истанбулските зандани били откарани и двамата достойни другари на Чакъра и негови първи помощници, Мито Дикята и Коле Месаро, за да излежават дълголетна присъда. Сетне забрава покрила подвизите на хайдутите. Ала и ангарията била забравена!