![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Добре ли си?
Погледът й отново се стрелна встрани. Неочаквано дишането й стана неравномерно.
— Май ми е време да тръгвам.
— Искаш ли сама да потърсиш дневника си?
— Не знам.
— А искаш ли аз да го намеря вместо теб?
Поклати глава енергично.
— Не. — Изправи се задъхана. — Най-добре да си тръгвам вече.
— Винаги можеш да се връщаш тук, Дайна. По всяко време.
Но тя не ме слушаше. Изведнъж се разбърза и се стрелна към вратата.
— Дайна?
Неочаквано се обърна към мен:
— Обичаше ли я?
— Моля?
— Моника. Обичаше ли я? Или имаше някоя друга?
— Какви ги приказваш?
Кръвта се изцеди от лицето й. Този път ме изгледа право в очите, отстъпвайки уплашено назад, вцепенена.
— Ти знаеш кой те простреля, нали, Марк?
Зяпнах онемял. Докато си възвърна дар словото, Дайна вече ми бе обърнала гръб.
— Съжалявам, трябва да тръгвам.
— Почакай.
Тя отвори вратата със замах и изтърча навън. Застанах до прозореца, наблюдавайки я как върви забързано обратно към „Фелпс Роуд“. Този път предпочетох да не я последвам.
Вместо това, прехвърляйки в ума си думите й: „Ти знаеш кой те простреля, нали, Марк?“, се спуснах към вратата на мазето.
Добре, позволете да обясня нещо тук. Не слизах по стълбите към кирливото неизмазано мазе, за да нахълтам в личния живот на Дайна. Нямах претенциите, че знам кое е най-добро за нея, кое би успокоило жестоката й болка. Много от колегите ми психиатри биха възразили, но понякога се питам дали не е най-добре да оставим миналото погребано. Разбира се, не знам отговора, и както биха ми напомнили колегите ми психиатри, аз също не искам мнението им как най-добре да оперирам цепка на небцето. Тъй че в последна сметка знам само, че не ми е работа да решавам вместо Дайна.
Освен това не слизах към мазето от любопитство към миналото й. Не желаех да чета подробностите на нейното мъчение. Всъщност съзнателно избягвах да ги зная. В чисто егоистичен план ме побиваха тръпки, само при мисълта за ужасиите, които са се случили на това място, което наричам свой дом. Достатъчно бях изпитал на собствен гръб, тъй че много благодаря. Хич и не исках да чета или чуя повече.
Тогава какво търсех всъщност?
Натиснах копчето на лампата. Светна гола крушка. Попълвах мозайката още докато слизах по стълбите. Дайна спомена няколко любопитни неща. На първо време оставих най-драматичните настрана и се залових с по-неуловимите-. Беше нощ на спонтанно поведение от моя страна. Реших да се оставя на течението.
Преди всичко си спомних как Дайна, още като тайнствената жена на тротоара, бе направила няколко крачки към вратата. Вече знаех, както самата Дайна ми каза, че се е „опитвала да събере куража отново да почука на вратата“.
Отново.
Да почука на вратата отново.
Очевидното загатване е, че поне при още един случай Дайна е събирала кураж да почука на вратата.
Второ, Дайна ми каза, че е „срещала“ Моника. Понятие нямам как е станало. Да, Моника също бе израснала в този град, но от всичко, което знам за нея, със същата сила би могла и да е живяла на друга, по-разкошна планета. Имението Портман беше на противоположния край на нашето доста разпръснато предградие. Моника беше започнала да учи в интернат от ранна възраст. Никой от града не я познаваше. Помня, че веднъж я видях в киносалона „Колъни“ през лятото на втори курс в гимназията. Зазяпах се. А тя много старателно ме пренебрегна. Още тогава вече си бе изработила онзи недостъпен вид. Когато я срещнах след години — всъщност тя започна да ме сваля, — ласкателството ми завъртя главата. От разстояние Моника изглеждаше толкова невероятна.
Та сега недоумявах как моята богата, надменна и красива жена се бе запознала с бедната, безцветна Дайна Левински. Най-вероятният отговор, ако човек се замисли над елемента „отново“, е, че Дайна е почукала на вратата, а Моника й е отворила. Тогава са се срещнали. Може да са разговаряли. Възможно е Дайна да е казала на Моника за скрития дневник.
Ти знаеш кой те простреля, нали, Марк?
Не, Дайна. Но възнамерявам да открия.
Стъпих на циментовия под. Навсякъде имаше струпани кашони, които не съм си правил труда нито да изхвърля, нито да отварям. Може би за пръв път забелязах, че по пода имаше петна от боя. В най-различни разцветки. Сигурно бяха още от времето на Дайна, като спомен от самотното й бягство.
Пералнята и сушилнята бяха в ъгъла вляво. Бавно се промъкнах към тях на мъждивата светлина. Всъщност вървях на пръсти, сякаш се боях да не разлая заспалите кучета на Дайна. Наистина глупаво. Както казах и преди, не съм суеверен, а дори и да бях, дори да вярвах в зли духове и тем подобни, нямаше причина да се боя, че мога да ги разгневя. Жена ми беше мъртва, а дъщеря ми изчезнала — какво повече можеха да ми сторят? По-скоро аз трябваше да ги смутя, да ги предизвикам и да се надявам, че ще ми разкрият какво всъщност се бе случило със семейството ми, с Тара.