![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
О, да, неустоимата архитектура на еднаквото строителство в предградията от седемдесетте години. И ако посещението й е било съвсем невинно, тогава защо побегна?
Не зная, Марк, но може би — и това е стрелба в тъмното — защото някакъв откачен тип я е подгонил?
Пропъдих вътрешния глас и отново се затичах, вече без да зная какво търся. Но когато подминах къщата на Зукърови, се заковах на място.
Беше ли възможно жената да се изпари яко дим? Проверих и двете улици, по които можеше да се е измъкнала.
Не беше на нито една от тях. Това ще рече, че (А) живее в една от околните къщи, (Б) някъде се криеше.
Или (В) беше свила към гъсталака към пътеката на Зукърови.
Когато бях хлапе, понякога прекосявахме напряко през двора на Зукърови. Имаше пътека, която водеше към терена на прогимназията. Не беше лесна за намиране, а и старата госпожа Зукър мразеше да минаваме през двора й. Не казваше нищо, но заставаше на прозореца и ни гледаше страшно изпод прическата си като пчелен кошер със сметанова глазура. Накрая престанахме да използваме пътеката и хващахме по-дългия път.
Огледах се наляво и надясно. Нямаше и следа от нея.
Възможно ли е жената да знае пътеката?
Спуснах се на бегом към мрака в задния двор на Зукърови. Почти очаквах да видя как старата госпожа Зукър ме следи със зверски поглед от кухненския си прозорец, но тя се бе преместила в Скотсдейл преди години. Не знаех кой сега живее тук. Дори не бях сигурен дали пътеката още съществува.
Дворът беше тъмен като тунел. Къщата не светеше. Опитах се да си спомня откъде точно минава пътеката. Всъщност не ми отне почти никакво време. Такива неща се помнят. Получава се автоматично. Затичах се към нея и нещо ме хлопна по главата. Дочух тъпия удар и тупнах по гръб.
Главата ми забуча. Погледнах нагоре. На бледата лунна светлина различих градинска люлка. Беше кокетна, дървена. През детството ми я нямаше и в тъмното не я бях видял. Почувствах се замаян, но времето не чакаше. Скочих на крака прекалено пъргаво, та чак залитнах назад.
Пътеката си беше там.
Затичах се по нея с все сила. По лицето ме шибаха клони. Не им обръщах внимание. Препънах се в някакъв корен. Не му обърнах внимание. Пътеката не беше дълга — не повече от петнайсетина метра. Извеждаше на обширно открито пространство, заето от футболни и бейзболни игрища. Поддържах задоволителна скорост. Ако беше хванала този път, все още можех да я забележа на открития спортен терен.
На флуоресцентното осветление над паркингите на спортните площадки можех да видя надигащата се димна мъгла. Съзрях няколко чифта футболни врати, както и наредени една след друга мантинели.
Но никаква жена.
Проклятие.
Бях я изгубил. За втори път. Почувствах се смазан, без да знам защо. Все пак, като се замисля, каква беше идеята? Цялата история всъщност беше твърде глупава. Погледнах към краката си. Боляха ме зверски. От дясното ми ходило май течеше кръв. Чувствах се като идиот. При това идиот, претърпял поражение. Обърнах се да си тръгвам…
Опа, не затваряйте телефона.
В далечината, под светлините на паркинга, имаше кола. Самотна колкото си иска. Кимнах, следвайки собствените си мисли. Да речем, че колата принадлежи на жената. Защо пък не? Ако греша, нито губя, нито печеля. Но ако бях прав, вече има смисъл. Тя е паркирала, прекосила е гората и е застанала пред къщата ми. Нямах представа защо ще го прави. Но да речем, че го е сторила.
Добре, ако случаят беше такъв — тоест, ако това беше нейната кола, — можех да заключа, че все още не си е заминала. Не съм вчерашен. И тъй, какво се беше случило? Тя е забелязана, побягва в посока към пътеката… и се усеща, че може да съм я проследил…
Едва не щракнах с пръсти. Тайнствената жена сигурно знае, че съм израснал в този квартал и значи помня пътеката. А щом е така, ако съм допуснал (както стана), че тя би използвала пътеката, тогава ще мога да я засека на откритото пространство. Тъй че какво би направила тя?
Замислих се и отговорът дойде ненадейно.
Тя би се скрила в гъсталака около пътеката.
По всяка вероятност в този момент мистериозната жена ме наблюдаваше отнякъде.
Да, съгласен съм, че този аргумент едва ли достига нивото на повърхностно предположение. Но звучи логично. Доста логично. Оттам какво следва да направя? Въздъхнах дълбоко и изрекох гласно: „По дяволите“. Сведох рамене като спукан балон, опитвайки се да не преувеличавам значението му, и тръгнах обратно по пътеката към къщата на Зукърови. Вървях с приведена глава, шарейки с очи наляво и надясно. Пристъпвах внимателно, с наострени уши за евентуално прошумоляване.
Нощта бе все така тиха.