Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
Върху лавицата на камината бяха поставени фотографии. Всеки път се спирах и поглеждах онези със сестра ми Стейси. И аз не знам какво точно търсех. А може би знаех? Търсех признаци, предварително загатване, дребни улики, че тази млада, крехка и увредена девойка един ден щеше да купи пистолет от улицата, да ме простреля, да нарани дъщеря ми.
— Марк? — Беше мама. Тя знаеше какво правя. — Ела да ми помогнеш.
Кимнах и се насочих към спалнята в дъното. Татко спеше на партера. Беше по-лесно, отколкото да изкачва стълбите с инвалидната количка. Облякохме го, което донякъде бе като да обличаш чувал с мокър пясък. Татко се килваше ту на едната, ту на другата страна. Теглото му се променяше неочаквано и рязко. Двамата с майка ми му бяхме свикнали, ала то не правеше задачата ни по-лека.
Когато ме целуна за довиждане, от мама се разнесе дъх на мента и цигари. Настоявал съм да ги спре, а тя все ми обещаваше, но си знам, че няма да стане. Забелязах как се е отпуснала кожата на шията й и златната верижка почти се бе скрила в гънките й. Тя се наведе и целуна баща ми по бузата, задържайки там устните си малко по-дълго.
— Внимавайте — заръча като всеки друг път.
Тръгнахме на разходка. Търкалях баща си покрай спирката на метрото. Живеем в град на пътуващи с градски транспорт. Предимно мъже, но и жени, чакаха по палта с куфарчета в едната ръка и чаша кафе в другата. Може да прозвучи странно, но още между деветата и единайстата си година започнах да гледам на тези хора като на герои. Качват се на проклетия влак пет пъти седмично. Возят се до Хобокън, където правят смяна по маршрута, който ги отвежда в Ню Йорк. Някои се насочват към Трийсет и трета улица и вземат влака за центъра. Други пък се отправят към финансовия център, след като го отвориха наново. Правят тази ежедневна жертва, потискайки желанията и мечтите си, за да подсигурят живота на онези, които обичат.
Можех да се занимавам с естетична хирургия, с което буквално да печатам пари. Родителите ми щяха да си позволят по-добри грижи за моя баща. Можеха да се преместят в по-хубаво жилище, да наемат медицинска сестра на цял работен ден, да намерят дом, който задоволява по-добре нуждите им. Но аз не направих това. Не им помогнах, поемайки по утъпканите пътища, защото, честно казано, такава работа щеше да ми е скучна. Тъй че избрах да върша нещо по-вълнуващо, нещо, което обичам. По тази причина хората ме считат за герой, все едно съм този, който се жертва. Но истината е друга. Тези, които работят за бедните, обикновено са по-егоистични — ние не сме склонни да жертваме нуждите си. Да се хванем с работа, която осигурява семействата ни, не ни е достатъчно. Подкрепата за хората, които обичаме, се явява второстепенна. Задоволяваме нуждата си от лично удовлетворение, дори и семействата ни да са принудени да минат без него. Та какви са тези мъже в костюми, които се качват като автомати на транзитния влак за Ню Джърси? В повечето случаи те мразят мястото, към което пътуват, както и работата си, но въпреки това я вършат. Вършат я, за да се погрижат за своите семейства, да осигурят по-добър живот за съпругите си, за децата си, и навярно, само навярно, за своите болни, застаряващи родители.
Тъй че всъщност кой от нас е по-достоен за възхищение?
С татко всяка сряда следваме един и същи маршрут. Хващаме пътя покрай парка зад библиотеката. Паркът е пренаселен и в него ще откриете елемент, характерен за предградията — множество футболни игрища. Колко, според вас, първокачествена общинска земя е заета за този чуждоземен спорт, който не свири първа цигулка у нас? Татко някак се успокояваше от гледката на игрищата и от виковете и игрите на децата. Спряхме се и напълнихме дробовете с въздух. Озърнах се наляво. Няколко здрави жени тичаха за здраве в най-фини, прилепнали към тялото, трика от ликра. Татко почти не шаваше. Усмихнах се. Може би причината той да харесва това място нямаше нищо общо с футбола.
Вече съм забравил какъв беше той някога. Когато се опитвам да се върна толкова назад, спомените ми са като отделни кадри — проблясъци на гърлен мъжки смях, малко момченце, притиснато до бицепса му с провесени надолу крака. И почти няма друго. Помня, че го обичах много, и това май винаги е било достатъчно.
След втория му инсулт преди шестнайсет години, говорът му стана твърде затруднен. Запъваше се насред изречението, пропускаше думи, мълчеше с часове, понякога с дни. Човек почти забравяше присъствието му. Всъщност никой не можеше да е сигурен, че е бил разбран от татко, особено когато той изпадаше в класическата „експресивна афазия“ — състояние, при което схващаш, но не можеш да общуваш, или нещо дори още по-зловещо.