Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Можех да се занимавам с естетична хирургия, с което буквално да печатам пари. Родителите ми щяха да си позволят по-добри грижи за моя баща. Можеха да се преместят в по-хубаво жилище, да наемат медицинска сестра на цял работен ден, да намерят дом, който задоволява по-добре нуждите им. Но аз не направих това. Не им помогнах, поемайки по утъпканите пътища, защото, честно казано, такава работа щеше да ми е скучна. Тъй че избрах да върша нещо по-вълнуващо, нещо, което обичам. По тази причина хората ме считат за герой, все едно съм този, който се жертва. Но истината е друга. Тези, които работят за бедните, обикновено са по-егоистични — ние не сме склонни да жертваме нуждите си. Да се хванем с работа, която осигурява семействата ни, не ни е достатъчно. Подкрепата за хората, които обичаме, се явява второстепенна. Задоволяваме нуждата си от лично удовлетворение, дори и семействата ни да са принудени да минат без него. Та какви са тези мъже в костюми, които се качват като автомати на транзитния влак за Ню Джърси? В повечето случаи те мразят мястото, към което пътуват, както и работата си, но въпреки това я вършат. Вършат я, за да се погрижат за своите семейства, да осигурят по-добър живот за съпругите си, за децата си, и навярно, само навярно, за своите болни, застаряващи родители.

Тъй че всъщност кой от нас е по-достоен за възхищение?

С татко всяка сряда следваме един и същи маршрут. Хващаме пътя покрай парка зад библиотеката. Паркът е пренаселен и в него ще откриете елемент, характерен за предградията — множество футболни игрища. Колко, според вас, първокачествена общинска земя е заета за този чуждоземен спорт, който не свири първа цигулка у нас? Татко някак се успокояваше от гледката на игрищата и от виковете и игрите на децата. Спряхме се и напълнихме дробовете с въздух. Озърнах се наляво. Няколко здрави жени тичаха за здраве в най-фини, прилепнали към тялото, трика от ликра. Татко почти не шаваше. Усмихнах се. Може би причината той да харесва това място нямаше нищо общо с футбола.

Вече съм забравил какъв беше той някога. Когато се опитвам да се върна толкова назад, спомените ми са като отделни кадри — проблясъци на гърлен мъжки смях, малко момченце, притиснато до бицепса му с провесени надолу крака. И почти няма друго. Помня, че го обичах много, и това май винаги е било достатъчно.

След втория му инсулт преди шестнайсет години, говорът му стана твърде затруднен. Запъваше се насред изречението, пропускаше думи, мълчеше с часове, понякога с дни. Човек почти забравяше присъствието му. Всъщност никой не можеше да е сигурен, че е бил разбран от татко, особено когато той изпадаше в класическата „експресивна афазия“ — състояние, при което схващаш, но не можеш да общуваш, или нещо дори още по-зловещо.