Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Радвам се — казах, тъй като не знаех какво да отговоря.

Тя отново се усмихна.

— Ти суеверен ли си, Марк?

— Не.

— Аз също. Макар че не знам, но когато научих за твоята съпруга и за дъщеря ти, започнах да се чудя. Относно тази къща. Лоша карма и разни такива. Съпругата ти беше толкова прекрасна.

— Познавала си Моника?

— Срещали сме се.

— Кога?

Дайна не отговори веднага.

— Запознат ли си с термина „спусък“?

Помнех го от практиките по различните специалности в медицинския университет.

— Искаш да кажеш от психиатрията?

— Да. Разбираш ли, когато прочетох във вестника какво се е случило тук, това ми подейства като спусък. Така е със страдащите от алкохолизъм или анорексия, например. Никога не може да се каже, че са напълно излекувани. Нещо се случва и отново се връщат към лошия навик. Пак започнах да си гриза ноктите. Да си причинявам физическа болка. Все едно, че… все едно трябваше отново да се изправя срещу тази къща. Трябваше да срещна лице в лице миналото, за да го победя.

— Това ли правеше тази вечер?

— Да.

— А когато те засякох преди осемнайсет месеца?

— Пак същото.

Облегнах се назад.

— Колко често се спираш тук?

— Веднъж на няколко месеца, предполагам. Паркирам на паркинга на училището и минавам по пътеката на Зукърови. Но има и още нещо към това.

— Към кое?

— Посещенията ми. Виж, тази къща все още пази моите тайни. Говоря в буквалния смисъл.

— Не те разбирам.

— Опитвах се да събера куража да почукам отново на вратата, но не се получаваше. А сега, след като съм вече вътре, в кухнята, се чувствам наред. — Направи опит да се усмихне, сякаш за да потвърди думите. — Но все още не съм сигурна дали мога да го направя.

— Какво?

— Дърдоря несвързано. — Дайна започна да се чеше силно и бързо по опакото на ръката, като едва не я раздра с нокти. Исках да се пресегна към нея, но ми се стори твърде насилствено. — Записала съм всичко в един дневник — какво ми се случи. И той е още тук.

— В къщата?

Тя кимна.

— Скрила съм го.

— Полицията прерови всичко след убийството. Извършиха доста щателно претърсване.

— Не са го открили. Сигурна съм в това. А дори и да са го открили, все пак е просто стар дневник. Нямат причина да нарушават покоя му. Част от мен изпитва желание да го остави където е. Всичко е приключило и точка, нали разбираш какво искам да кажа? Да не разлайваме спящите кучета. Но друга част от мен иска той да излезе на светло. Все едно, че е вампир и светлината на слънцето ще го погуби.

— Къде се намира?

— В мазето. Трябва да стъпиш върху сушилнята, за да се добереш до него. Тикнат е в тясното пространство зад една от отводните тръби. — Тя погледна към стенния часовник, сетне към мен и обви тялото си с ръце. — Става късно.