![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
Тази нощ обаче — третата поред след срещата ми с Рейчъл — не бях на дежурство. Бях се усамотил в кабинета си и сменях телевизионните канали. Като повечето мъже от моята кръвна група, твърде често хващам дистанционното устройство. Способен съм да наблюдавам безсмислици в продължение на часове. Миналата година Лени и Шерил ми купиха дивиди плейър с обяснението, че видеото ми вече е поело към трета глуха. Погледнах часовника на плейъра. Беше малко след девет. Имах време да изгледам някой филм и да си легна до единайсет.
Тъкмо бях извадил взетия под наем диск от кутията му и се канех да го поставя в устройството — все още не са измислили дистанционно за целта, — когато чух кучешки лай. Надигнах се. Ново семейство се беше нанесло през две къщи от нашата. Имаха четири или пет хлапета, не знам точно. Когато семейството е многодетно, трудно им смяташ броя. Сливат ти се. Още не се бях запознал с тях, но видях в двора им ирландска хрътка с размери колкото миниван. Предположих, че лаят е негов.
Открехнах завесата. Надникнах през прозореца и по някаква причина, която не мога да назова точно, не останах изненадан от онова, което видях.
Жената стоеше на абсолютно същото място, където я бях видял преди осемнайсет месеца. Пак с дълъг шлифер, дълга коса и ръце в джобовете.
Боях се да не я изпусна от поглед, но пък и не исках тя да ме види. Отпуснах се на колене и пропълзях до края на прозореца като супершпионин. С опрени до стената гръб и буза обмислях възможностите.
Преди всичко, в момента не я наблюдавах. Което означаваше, че тя може да си тръгне, без да я забележа. Хм, не е добре. Налагаше се да рискувам и да надзърна. Това беше първата ми работа.
Извих глава и погледнах крадешком. Там беше. Все още стоеше отпред, но се бе придвижила няколко крачки към входната врата. Нямах представа какво да мисля. Ами сега? Дали да не отворя вратата и да я пресрещна? Видя ми се доста добър ход. Ако побегне, със сигурност ще хукна след нея.
Рискувах и хвърлих още един бърз поглед — само извърнах глава, — при което видях, че тя гледа право в прозореца ми. Дръпнах се назад. По дяволите. Беше ме видяла. Ръцете ми сграбчиха долната част на прозореца, готови да го отворят, но тя вече се отдалечаваше забързано по улицата.
О, не, не и този път.
Бях с хирургическа престилка — всеки лекар, когото познавам, държи вкъщи няколко броя, които използва като домашен халат, — при това бос. Спуснах се към вратата и я отворих. Жената бе стигнала почти до следващата пряка. Когато ме видя, заряза бързия ход и удари на бяг.
Втурнах се след нея. Майната им на ходилата. Стана ми донякъде смешно. Не съм от най-бързите бегачи на два крака. Сигурно не съм от най-бързите и на един крак, а бях хукнал след някаква непозната, защото стоеше пред къщата ми. Не зная какво точно целях. Навярно жената се разхождаше, а аз я изплаших. Сигурно ще се оплаче на полицията. Вече виждах реакцията им. Не стига, че бях избил собственото си семейство и се измъкнах невредим, ами сега преследвах и непознати жени из квартала.
Не спрях да тичам.
Жената зави надясно по „Фелпс Роуд“. Имаше голяма преднина. Свих ръце и наредих на краката си да вдигнат скоростта. Камъчетата по тротоара се набиваха в ходилата ми. Опитвах се да бягам по тревата. Тя се изгуби от погледа ми, а аз губех форма. Бях изминал стотина метра, а вече чувах свистенето на дъха си. Задъхвах се, носът ми потече.
Стигнах края на моята улица и поех надясно.
Но нямаше никой.
Улицата беше дълга и права, както и достатъчно осветена. С други думи, тя все още трябваше да се вижда. Поради някаква тъпа причина погледнах и назад. Но жената не се виждаше никаква. Пробягах пътя, по който бе поела. Огледах и надолу по „Морнингсайд Драйв“, но от нея нямаше помен.
Беше изчезнала.
Въпросът е как?
Не е възможно да е тичала толкова бързо. И Карл Луис не беше толкова бърз. Спрях се и сложих ръце на коленете, вдишвайки тъй необходимия ми кислород. Помисли. Добре, възможно ли е да живее в една от тези къщи? Защо не? И какво, ако е така? Значи се е разхождала в махалата си. Видяла е нещо, което й се е сторило любопитно. Спряла се е да погледне.
Както беше направила преди осемнайсет месеца?
Добре, преди всичко не съм сигурен дали е била същата жена.
Значи две жени спират пред къщата ми точно на едно и също място и застиват като статуи?
Защо не? А може и да е била същата жена. Може да обича да зяпа къщи. Да е архитект или нещо подобно.