Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Вече вземах втория завой — покрай новата писта за скейтборд, — когато зърнах бившия си тъст Едгар Портман да седи на една пейка в пълния си небрежно-елегантен блясък, преметнал крак връз крак, обут в панталон с изгладени ръбове, на които муха може да се разчекне. След стрелбата с Едгар се опитвахме да поддържаме отношения, каквито липсваха, докато дъщеря му беше жива. Заедно наехме детективска агенция — той, естествено, знаеше коя е най-добрата, — но от нея не изскочи нищо. След време и двамата се уморихме от преструвките. Свързваше ни единствено споменът за най-лошите моменти в живота ми.

Разбира се, появата на Едгар тук можеше да бъде чиста случайност. Живеем в един и същи град. Напълно е възможно понякога да се сблъскваме. Но случаят не беше такъв и аз го знаех. Едгар не бе от хората, посещаващи парка спонтанно. Беше дошъл заради мен.

Погледите ни се срещнаха и не мисля, че онова, което видях, ми хареса. Закарах количката до пейката му. Едгар не сваляше очи от мен, без дори за миг да хвърли поглед към баща ми. Със същия успех можех да тикам пазарска количка.

— Майка ти ми каза, че мога да те открия тук — каза той.

Спрях се на няколко крачки от него.

— Какво има?

— Седни на пейката.

Спрях инвалидната количка вляво от себе си и включих спирачката. Баща ми гледаше право напред. Главата му се бе килнала към лявото рамо, както става, когато е уморен. Обърнах се с лице към Едгар.

— Чудя се как да ти го съобщя — подхвана той.

Отдръпнах се от него. Той отмести поглед.

— Едгар?

— Хмм.

— Просто ми кажи.

Едгар кимна в знак, че оценява прямотата ми. Беше от този тип хора. Без предисловие съобщи:

— Получих второ искане за откуп.

Залитнах назад. Не знам какво бях очаквал да чуя — може би, че Тара е била намерена мъртва, — но онова, което той ми казваше… просто не го възприемах. Тъкмо се канех да задам пореден въпрос, когато забелязах, че в скута си държи куфарче. Той го отвори и извади от него найлонов плик — точно както миналия път. Примижах. Той ми го връчи. Гърдите ми се стегнаха. Премигнах и погледнах към плика.

Косми. Вътре имаше кичур от косми.

— Това е доказателството им.

Загубих ума и дума. Просто се взирах в кичура. Сетне внимателно положих плика върху скута си.

— Станало им е ясно, че ще се отнесем скептично — посочи Едгар.

— На кого му е станало ясно?

— На похитителите. Казаха, че ни отпускат няколко дни. Веднага занесох космите в лабораторията за ДНК анализ.

Изгледах го и пак сведох очи към кичура.

— Предварителният резултат беше готов преди два часа — уточни Едгар. — Не може да послужи пред съда, но все пак е достатъчно окончателен. Космите съвпадат с онези, които ни изпратиха преди година и половина. — Той млъкна и преглътна. — Космите принадлежат на Тара.