![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
Достигнах края на пътеката и продължих, все едно към къщи. Когато навлязох дълбоко в мрака, се проснах по очи. Запълзях заднишком като рейнджър под градинската люлка към излаза на пътеката. Спрях и зачаках.
Не зная колко дълго съм стоял там. Вероятно не повече от две-три минути. Вече се канех да се откажа, когато долових шума. Все още бях по корем с повдигната глава. Силуетът се надигна и запристъпва по пътеката.
Скочих на крака, опитвайки се да не вдигам шум, но това се оказа невъзможно. Жената се завъртя към звука и ме разкри.
— Почакайте — извиках. — Само искам да поговоря с вас.
Но тя отново се стрелна в тъмния и гъст храсталак встрани от пътеката. Като нищо можех да я изгубя. Тъй че реших да не рискувам. Не и отново. Дори и да не успея да я видя, все още можех да я чуя.
Хвърлих се към храстите и почти веднага уцелих някакво дърво. Видях звезди. Ама че тъпа издънка! Спрях и се ослушах.
Тишина.
И тя беше спряла и пак се спотайваше. Сега какво? Сигурно бе някъде наблизо. Обмислях възможностите и накрая си рекох: „Майната му“. Припомних си откъде бях дочул последния шум. Хвърлих се натам като орел, с разперени ръце и крака, за да покрия максимална площ. Приземих се върху храст.
Но лявата ми ръка докосна нещо различно.
Тя опита да се изплъзне, но пръстите ми се вкопчиха здраво около глезена й. Зарита ме със свободния си крак. Стисках като куче кокал.
— Пусни ме! — изкрещя тя.
Не разпознах гласа. И не пуснах глезена.
— Пусни ме… да ти се не види!
Не. Получих известна опора и я задърпах към себе си. Все още беше много тъмно, но очите ми започнаха да свикват. Дръпнах я отново. Тя се изтърколи по гръб. Вече бяхме съвсем близо един до друг. Накрая успях да видя лицето й.
Отне ми няколко секунди да я разпозная. Преди всичко, споменът бе отдавнашен. Беше се променила. Онова, което я разкри и ми помогна да я позная, бе начинът, по който косата й падна над лицето, докато се боричкахме. Това беше по-познато дори от самите й черти — уязвимостта в позата, както и избягването на погледа ми. И, разбира се, фактът, че бе живяла в онази къща, която свързвах тясно с нея, бе поддържал образа й свеж в паметта ми. Жената отметна косата от лицето си и вдигна поглед към мен. Върнах се към училищните дни, към тухлената сграда на по-малко от двеста метра от мястото, където лежахме. Може би нещата вече придобиваха някакъв смисъл. Тайнствената жена бе стояла пред къщата, в която е живяла.
Тайнствената жена бе Дайна Левински.
ГЛАВА 10
Седнахме край кухненската маса. Направихме си китайски зелен чай, който бях купил от „Старбъкс“. Действа успокоително. Ще видим. Подадох чашата чай на Дайна.
— Благодаря, Марк.
Кимнах и седнах срещу нея. През целия си живот съм познавал Дайна. Както само едно хлапе може да познава друго, както само съученици от началното училище се знаят, дори — тук може да ми вярвате — да не сме разговаряли истински.
Всеки в миналото си има по една Дайна Левински. Тя беше нарочената жертва в класа ни — всячески отхвърляна, тормозена и подигравана, просто да се чудиш как е останала с всичкия си. Аз никога не съм я дразнил, но много пъти съм стоял до страничната линия. Дори и да не живеех в къщата от детинството й, Дайна Левински пак щеше да живее в мен. Тя живее и във вас. Бързо: кое беше най-подиграваното хлапе в началното ви училище? Точно така, със сигурност го помните. Помните малкото и фамилното му име и как е изглеждало. Помните, че сте го виждали да се прибира вкъщи само, или да седи мълчаливо в столовата. Няма значение какво, но го помните. Дайна Левински остава с вас.
— Чух, че си станал лекар — обади се Дайна.
— Да. А ти?
— Графичен дизайнер и художник. Следващия месец ще имам изложба в Гринич Вилидж.
— Картини?
Тя се поколеба.
— Да.
— Винаги си рисувала добре.
Тя вдигна глава изненадана.
— Забелязал си?
Настъпи кратка пауза, след която се чух да казвам:
— Трябваше да направя нещо.
Дайна се усмихна.
— Не, аз трябваше да направя нещо.
Изглеждаше добре. Не че се бе превърнала в красавица, както грозните патета по филмите, които стават лебеди. Преди всичко, Дайна никога не е била грозна. Просто беше обикновена. Може би все още бе такава. Чертите й бяха все така събрани, но на зряло лице това стои добре. Косата й, толкова тънка в детството, сега имаше обем.
— Помниш ли Синди Макгавърн? — запита тя.
— Разбира се.
— Тя ме тормозеше най-много от всички.
— Помня.
— Да, смешна работа. Преди няколко години направих изложба в една галерия в центъра на града и се появи Синди. Приближи се към мен, прегърна ме силно и ме целуна. Говореше й се за едно време, като например: „Помниш ли какъв задник беше господин Луис?“ Усмихваше се през цялото време и, кълна се, Марк, нямаше спомен каква е била някога. И не се преструваше. Напълно беше изтрила от ума си как се е отнасяла с мен. Понякога откривам такова нещо.