Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— А? — огледал се Стоедин, но човек не се виждал.
— Затова ли съм дошел чак тука, а? Затова ли съм дошел у пълното безлюдие, да ме ритат ли съм дошел? — буйно заревал гласът. — Добре, хайде, ритайте, та ме смажетеее, лелеее, да се отърва и аз най-сетнеее, ле-лееее!…
— Прощавай! Без да искам, няма вече!… — ядосал се Стоедин. — Млъкни малко, бре!
Гласът млъкнал.
— Ха такааа!… Я сега продумай, ама спокойната: що си? Дух? Или… въз-дух?
— Сега пък — що съм! Човек съм та, що съм! — пак заревал гласът. — По-харно да не бяааах, оууу-лелееее!
— Чакай, ей, какво става? Защо не те виждам?
— Щото съм си обул капата, бре! — разсърдил се гласът и захленчил. — Капата, леле, вълшебната-невидимкатааа, да опустее дано. Докато я не сваля, не се надай да ме видиш. Да я сваля ли?
— Може. Така и така сме се срещнали, поне да се видиме като хората — засмял се Стоедин и изумено окръглил очи.
Насред поляната се появил шишкав като бъчва човек, лежал по гръб, стискал стара кожена капа, жално го гледал и подсмърчал. Стоедин прихнал неудържимо.
— Ама не съм съгласен да се смееш чак пък толкоз! — ядосано избухнал шишкото, който очаквал не смях, а съчувствие.
— Прощавай — млъкнал момъкът и любопитно го обиколил.
— Как те викат?
— Стоедин.
— А мене — Фотко.
— Е, ха добра среща, Фотко.
— А? — пак заревал Фотко. — Оу, леле, за тебе сигур всичко е добро, ама за мене добро нямаааа!… — убито ритнал, претъркулнал се с неподозирана пъргавина, скубнал две шепи трева и го загледал под око. — Питаш ли меее защо съм го бил тоя път — от града, та чак тука, да плача, йощ да нареждааам?…
— Амиии, щото, лелеее, сигур не щеш да те никой, леле-леле, не чуееее — иху! — подигравателно пропял Стоедин.
Фотко ококорено го изгледал — и се изкискал:
— Тъкмо напротив. Искам някой да ме чуе, па да си продума с мене като с жив човек. Там, у чаршията, не да ревеш — без глас да останеш, все тая. Всеки си помисли: е, реве някой — нека си реве, негова си работа, я да си гоня аз покупко-продажбата. И да се блъсне в нещо невидимо — мислиш, че забелязва? Ами!… От мене да знаеш: по-глухо и по-пусто място от навалицата няма. На, тука да съм ревал час, хайде два — и ето те. И си седиме най-приятелски, и си приказваме каквото ни засърби устата, напълно щастливата — и се усмихнал със свенлива надежда. — Ще ми речеш ли нещо и ти?
— На връщане. Сега бързам за къмто Гуджо. Трябва да го надвия и да му взема кърпицата.
— Е, тогава за какво връщане ми говориш, бре!… — отново заревал Фотко. — Няма да отиваш там! Ще седиш с мене, да ти се оплаквам. Стой!
Но Стоедин тръгнал. Фотко пъргаво скочил и го настигнал:
— Хайде, питай ме, ама жално: Фотко, речи, поради каква неизвестна причина ти е тежко, та две не видиш?… Оу, речи, искрено те съжалявам, речи!…
— За съжаляване ли си ти, бре, човече! С тая капа…
— Да! Нали?… Не отричам — откъдето поискам, оттам си премина. Най-безпрепятствено! И какво от това?… Все едно — въздух е преминал. Някой да го оцени, па да ти рече „бравос“? — И заопявал. — Коя си дреха харесам — нея облекааа, лелеее, на кое ми возило текне — повозя се, а радост никаквааааа! — и задъхано кипнал. — Не бързай толкова, бре!
Но Стоедин почти бягал, страх го било, че няма да устои на изкушението и ще му вземе капата. А Фотко едва го следвал, пъхтял и ту се кискал, ту се вайкал:
— Вляза невидимата например в някоя къща. Или — в сарай. Или — в какво да е строение. Па се присламча на софрата. Ям, ям — до пълно притеснение! Ядене ли е това — само да жвакаш невидимо, у пълна безсловесност?… Ни ти някой рече „наздраве“, ни па — „да ти е сладко, драги Фотко“!… И да река да взема участие в разговора — какво? Те, хората — всеки си помисли, че някой от тях се е обадил! Аз зина да си река питането — на друг му отговорят! — изпреварил го и надникнал в лицето му. — Търпи ли се това?
— Недей така, бре, човече — изръмжал през зъби Стоедин. — Махни се бре, в грях ме вкарваш!
— Не щеш да дадеш съвет? Браво — изостанал Фотко. — Добре, хайде, нека аз да се мъча като грешен гявол, па ти се радвай, че не си на моя хал! — и пак го настигнал. — Или си мислиш, че е много хубаво да не те забелязва никой?
— Че сваляй си капата, бре! — кипнал Стоедин. — На, както сега, и…
— Аха. Нали свалях ненадейната? — подсмъркнал Фотко.
— Бият. Или хлъцнат, та се вдървят в кръгъл ужас. А какъв разговор с хора, кои те пердашат? Или гледат диво у точка — изхлипал и заплюл капата си. — Пу, всичкото е заради тая пущина, пуста опустяла!
— Щом ти толкоз пречи — хвърли я и ще се отървеш! — спрял Стоедин. — Ей тук я хвърли. На друг пък може да му трябва, ще си я намери — и ти добре, и той добре.