Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
Аменуфер опипа яката си и се почуди дали е взел правилното решение. Надяваше се да се върне в Тива с новини, с които да впечатли командирите си; сега обаче се тревожеше дали изобщо ще може да се върне. Погледна през рамо към приветливите пламъци на огъня: хората му се бяха скупчили около тях, смееха се и си бъбреха, дневалните се движеха сред сенчестите дървета, проверявайки дали всичко е наред. Те долавяха нервността на капитана си. Аменуфер изруга. Какво биха могли да замислят либийците? И защо всички тези търговци се стичаха към онзи оазис? Само ако можеше да открие причината! Ако преживееше тази нощ, нямаше да се върне в Тива, а щеше директно да тръгне към оазиса Кану; може би под маската на приятелството щеше да се добере дори до либийския Град на змиите. Той се взря в небето. Слънцето като медна монета се плъзна зад хоризонта, мракът обгърна пустинята, небето стана синьо-черно, звездите тежко увиснаха над главите им. Дочу някакъв шум и се огледа. Четири приведени фигури се движеха на прибежки към оазиса. Съгледвачите му се връщаха! Той разпозна шапките им, бляскащите амулети около вратовете им. Погледна колесниците, после, жаден за новини, тръгна бързо към наближаващите фигури.
— Какви са новините? — извика той. — Какви са новините?
Съгледвачите продължаваха да напредват към него. Аменуфер спря. Имаше нещо в тях, което… той се вгледа по-внимателно, зърна бради, мустаци. Та това не бяха…
Обърна се, за да затича към оазиса, но четирите фигури вече бяха извадили големи сирийски лъкове. Стрелите забръмчаха през въздуха; три от тях улучиха Аменуфер — една във врата и две други в гърба. Той се заклатушка към оазиса, но не можа да издаде и звук, дъхът му пресекна, кръвта шурна от раната на врата му, после се срина на земята.
В този момент отвсякъде наизскачаха останалите либийци. Въоръжени с мечове, копия и щитове, с ножове, криваци и боздугани, те се носеха като сенки през пясъците, мушкаха, кълцаха, разсичаха и помитаха всичко пред себе си, без да знаят милост и пощада. Египетският кавалерийски отряд, изненадан от засадата, се опита да се бори. Неколцина от подофицерите се съпротивляваха до последно, застанали до кладенеца, но скоро не остана нито един жив египтянин. Либийският военачалник обиколи лагера, за да се увери, че няма още живи ранени, и нареди да прережат гърлата на всеки труп, като не забрави да претърси храстите и скалите за някой, който би могъл да е избегнал злата участ и да е пропълзял нататък. Нямаше оцелели.
Либийците доядоха яденето, което египтяните си бяха приготвили, и изпиха виното им. След това главатарят им посочи труповете.
— Махнете ги оттук — заповяда той, — и ги занесете далече в пустинята. Заровете ги в пясъците заедно с цялото им снаряжение.
Той обиколи колесниците:
— Вземете ги, всички до една. Изгорете ги напълно, освободете конете от хамутите. Нека египтяните мислят, че техният кавалерийски ескадрон е изчезнал от лицето на земята, защото истината е, че той действително изчезна…
— Това е игра — заяви съдията, като се усмихваше на синовете си Кърфей и Ахмазе.
— Сигурен ли си, светлина на живота ми? — шеговито попита Норфрет, съпругата на Амеротке.
Съдията само й смигна и се обърна:
— Надиф, Шуфой, всички ще вземем участие. Хайде, Шуфой, направи каквото трябва.
Амеротке се бе върнал в дома си късно следобед. Той и Надиф бяха приветствани от Норфрет. Бяха измили ръцете и краката си, после пийнаха и хапнаха в сянката на големите чинари. Полюбуваха се на яркото оперение на птиците, които се спускаха ниско над бистрото езеро, и се възхищаваха на растенията и цветята, които Амеротке сам бе отгледал. Норфрет имаше безброй въпроси какво се е случило в града. Беше чула за отравянето в храма и, разбира се, бягството на Рекхет вече беше известно на всички. Амеротке я беше целунал нежно и й бе казал да изчака. Синовете му бяха пораснали; и двамата бяха развили навика да стоят до вратата и да подслушват. Той не искаше да се уплашат или да разберат, че техният баща понякога се излага на големи опасности. Още повече че Амеротке бе много неспокоен и притеснен. Беше изслушал извънредно внимателно предупрежденията на Мабен и Минакт. Бяха прави. Ако Рекхет вече веднъж бе успял да се докопа до него, защо да спира дотам? Имението на съдията в северната част на Тива беше добре известно и престъпникът лесно можеше да демонстрира своите умения да нанася светкавичните си удари, причиняващи внезапна и жестока смърт.
Щом си отпочинаха, Амеротке и Надиф организираха своята игра — направиха нещата точно така, както Амеротке ги бе описал. Шуфой наръси лапис лазули по плочките край басейна, като го разпределяше в равномерен, плътен слой. Когато свърши, Амеротке свали робата си, остана само по набедреник и започна да се разхожда по насипания прах, усещайки боцкането по стъпалата си. Норфрет и синовете им ентусиазирано се присъединиха, а Надиф ги последва, макар и по-неохотно, докато Шуфой направо танцуваше, карайки синовете на съдията да се превиват от смях. Когато Амеротке прецени, че е достатъчно, помоли всеки един да седне на ръба на басейна, да потопи крака във водата и да ги клати и рита колкото му душа иска. За известно време градината ехтеше от смях, викове от непрестанни въпроси, на които Амеротке отказваше да отговори. След това всички подсушиха краката и глезените си с ленени кърпи, всеки взе по къс папирус, донесен от Шуфой, стъпи върху него и провери дали по стъпалата и между пръстите му не е останал синьо-златист прашец.