Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
— Същото се случи и на мен — заговори на висок глас Минакт. — Както знаете, в храма се изпращат много дарове. Получих малка стомна с вино, запушена и подпечатана, с етикет, обозначаващ датата и мястото на производството му — той се усмихна. — Всеки тиванец би могъл да разбере, че това е най-финото и хубаво вино, от много добър сорт грозде. Разбира се, очаквах с нетърпение да му се насладя. Даровете се оставят пред стаята ми — той посочи към вратата. — Помислих, че е от някой поклонник или може би от колега, на когото съм помогнал с нещо. Внесох стомната вътре. Помня, че бях зает с моите изчисления. Налях си чаша от виното и пийнах. Току-що си бях прочистил устата с вода и макар че виното бе изключително вкусно, долових един особен привкус. Огледах стомната. Нямаше нищо, което да не е наред, но все пак усетих някакъв лек мирис, прикрит от парите на виното. Веднага го излях, но много скоро се почувствах зле и ми се догади. Разбира се, по това време всички в храма бяха изцяло обсебени от ужасяващите убийства, които ставаха в града. Бях чувал за подозренията, че Рекхет може да е член на Храма на Птах. Паникьосах се. Всъщност успях да повърна принудително, но доста дни след това, господарю съдия, както свидетелстват и архивите, бях много, много зле.
— И защо ми казвате всичко това едва сега? — попита Амеротке.
— Поради две причини: Хинкуи бе закаран до храмовата болница. Може би е зараза, може би е ял нещо. Или пък има втора възможност…
— Да е работа на Рекхет? — попита Надиф. — Ужасно отмъщение, както е направил с Хутепа?
— Именно — отвърна Минакт. — Но също и да отправи предупреждение към вас двамата. Ако преследвате Рекхет, той би могъл да нападне вас или близките ви.
— Той вече го направи — Амеротке накратко разказа и на тях за сблъсъка от предишната вечер. И Минакт, и Мабен го гледаха уплашено.
— Значи той е проникнал тук? — възкликна Мабен. — В този храм? Не е чудно, че бедната Хутепа е мъртва.
Амеротке се изкушаваше да ги разпита по-подробно за Рекхет. Но реши да не го прави, защото не вярваше на никого, освен на Надиф, с когото планираше да разговаря по-късно този ден.
— Господарю съдия?
— Да, Минакт?
— Тримата писари, които умряха, открихте ли нещо?
— Защо аз би трябвало да открия? — сви рамене Амеротке. — Как бих могъл? Кажете ми кой отговаряше за приготвянето на виното?
— Негова святост отец Ени — отговориха в един глас Минакт и Мабен.
— Всъщност — продължи Минакт — господарят Ени надзираваше всички приготовления. Имам предвид, че ритуалът бе планиран извън храма, но виното беше от склада на първожреца. Той сам донесе стомната и бокала в храма. Настояваше лично да подаде виното на либийците и на нашите писари. Освен това, господарю съдия, не мога да добавя нищо повече.
— А убийството на Хутепа? — попита Мабен. — Претърсихте ли стаята й?
Амеротке задъвка устните си и се загледа през прозореца. Слънчевата светлина все още беше изгарящо силна. Почувства се много изморен. Не бе спал добре предната нощ, мозъкът му бе възбуден, стомахът му разстроен.
— Хутепа? — настоя Мабен.
Амеротке внезапно осъзна, че наистина не може да има доверие на тези свещеници. Всъщност той не вярваше на никого в Храма на Птах.
— Това, което открихме, бе интересно, но не и нещо забележително — той се протегна и се изправи на крака. — Е, господа, сега трябва да ви кажа довиждане.
— Къде отивате? — попита Минакт.
— В храмовата библиотека — отвърна Амеротке. — Началник Надиф, ще ме придружите ли?
Взеха си довиждане и напуснаха стаята, след което тръгнаха обратно да си проправят път през стълпотворението в храма. След като се отдалечиха достатъчно, Амеротке поспря и хвана Надиф за китката:
— Много сте мълчалив, началнико.
Сухото лице на Надиф се разчупи в усмивка.
— А също и вие, господарю съдия. Намираме се в Храма на Птах, който е бил дом на Рекхет. Преди петдесет години тук е върлувал страховит убиец — той въздъхна дълбоко. — Не знам какво да кажа. Чувствам, че когато съм тук, не мога да вярвам на никого. Не искам да говоря с никого. Не искам да изказвам мнението си, нито дори да разсъждавам; и подозирам всекиго, освен вас, господарю съдия. О, между другото, защо отиваме в библиотеката?