Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
И през всичките тия години Кейл я е поглеждал, знаейки, че е лъжлива, че и той е лъжльо, и е продължавал да ни стриже тъй, сякаш ни е скубала предачна машина и ни е сресвал откачен жътварски комбайн.
Обърнах снимката наопаки, бръкнах по-надолу и се разрових за отрязаната и липсваща глава на Скот Джоплин.
Знаех си, че няма да я намеря.
Някой я беше взел.
И тоя, който я бе отлепил от фотографията, той беше телефонирал и бе заплашвал Кейл. Разкрит си! Разголен си! Изобличен си! Спомних си как му звънеше телефонът. И как Кейл, разтреперан, не желаеше да го вдигне.
Влиза си той в бръснарницата — и какво? Преди два-три дни, поглеждайки мимоходом към фотографията, Кейл получава ритник в слабините. Щом я няма главата на Скот, няма вече и Кейл.
Не му е оставало друго, освен да благотворителства бръснарския стол, да спасителства мазилата и лосионите, да ми пианова пианото си.
Престанах да ровя. Сгънах снимката на Кейл без Джоплин и отидох оттатък да наблюдавам как хазяинът мете обезкосмените плочки.
— Кейл — казах.
Собственикът запря метлата.
— Кейл не е… — продължих. — В смисъл, Кейл не би… Искам да кажа, Кейл е все още жив, нали?
— Подлец — възкликна хазяинът. — Жив, ама вече е отпрашил на четиристотин мили източно оттук, а има да ми дава наем за цели седем месеца!
Слава богу, помислих, поне за този няма аз да трябва да съобщавам на Кръмли. Засега. Бягството не е убиване, не е и като да си убит.
Не е, тъй ли?
А нима Кейл не е мъртвец, който кара автомобил?
Излязох.
— Хей — подвикна ми собственикът. — Какво току влизаш и излизаш — зле ли ти е?
Не чак толкова, колкото на някои други, казах си аз.
Ами сега накъде — вкъщи оная усмивка е задръстила цялата ми стая, а пък аз знам да свиря само на машина!
Телефонът до бензиностанцията иззвъня в два и половина същия следобед. Изнурен от безсънната предишна нощ, бях полегнал.
Лежах и се ослушвах.
Телефонът не желаеше да млъкне.
Звъня две минути, после отново цели три. Колкото звънеше, толкова повече се вкочанявах. Докато се измъкна от леглото, докато си нахлуя банските и притичам през улицата, треперех като застигнат от виелица.
Вдигнах слушалката, усетих Кръмли далеч някъде в оня край и без да е продумал, разбрах какво има да ми казва.
— Случи се, нали? — попитах.
— Откъде разбра? — Гласът му бе на човек, и той немигнал цялата нощ.
— Защо отиде там?
— Преди час, докато се бръснех, връхлетя ме предчувствие. От ония, за които си ми казвал. Още съм тук, чакам следователя. Ще наминеш ли да ми кажеш „аз нали ти казах“?
— Не, но идвам.
Затворих.
Като се върнах вкъщи, Нищото все още висеше на вратата на коридора към банята. Дръпнах го, тръшнах го на пода и стъпих отгоре му. Тъй му се падаше, защото се бе измъкнало през нощта да навести жената с канарчетата и се бе върнало току преди разсъмване, без дума да ми каже.
Исусе, помислих, стъпил сковано върху хавлията, сега вече всички клетки са празни!
Кръмли стоеше на единия бряг на река Нил, край пресъхналото корито. Аз бях застанал на другия. Една полицейска кола и линейката от моргата чакаха долу.
— Това ще те разстрои — обади се Кръмли.
Замълча в очакване да му кимна, за да вдигне чаршафа. Попитах:
— Ти ли ми звъня посред нощ?
Той поклати глава.
— Откога е мъртва?
— Според нас отпреди седем-осем часа.
Пресметнах. Четири сутринта. Когато телефонът на улицата звънна. Когато Нищото ми се обади да ми извести нещо. Ако бях притичал да се обадя, леден вятър щеше да духне от слушалката, за да ми съобщи това.
Кимнах. Кръмли отметна чаршафа.
Жената с канарчетата беше и не беше там. Една част от нея бе побягнала в мрака. Останалото представляваше ужасна гледка.
Очите й бяха приковани в някакво страховито Нищо, нещото на ръба на вратата към коридора, невидимата тежест на края на леглото ми. Устата, шептяла доскоро отворена — качи се, влез, заповядай, сега зееше в уплаха, в протест. Искаше да отмахне нещо, да го пропъди, не го желаеше край себе си!
Хванал чаршафа, Кръмли ме погледна.
— Май ти дължа едно извинение.
— За какво?
Мъчително беше да се разговаря, защото тя бе заковала поглед помежду ни към нещо ужасяващо там, на тавана.
— За това, че ти позна. И за това, че аз не вярвах.
— Не беше трудно да позная. Това е брат ми — мъртъв. Дядо ми и лелите ми — мъртви. Майка ми и баща ми, също. Всички смърти са еднакви, не е ли така?