Черният Олшански замък

— Зоя?

— Е, не ме ли очакваше?

— Отдавна ли си тук?

— Нали виждаш, току-що влизам. Краката ми вкочанясаха.

Донесох халата си от килера и го метнах върху краката й.

— Благодаря. Толкова обикалях из тая киша, толкова!

Тя изглеждаше странно, сякаш бе капнала в очите си беладона. Зениците й бяха огромни, неподвижни. Устните й побелели. В началото дори се изплаших.

— Какво ти е?

— Нищо. Сигурно искаш да попиташ защо съм тук? Нали виждаш, допълзях като пребито куче. Само исках да ти върна ключа. Ето го, на масата е.

— Съвсем съм забравил за него — искрено казах аз. — Ще хапнеш ли нещо? Ще пийнеш ли?

— Нищо не ми трябва.

Тя млъкна.

— Слушай — казах аз, — колко пъти съм ти повтарял, хайде да приключваме. Оставаш при мен — и толкова. Само че искрено ще му разкажем всичко.

— О, не — беззвучно възрази тя. — Нямаме право. Нямам право. Тази лъжа. Нямам вече право на нищо. На нищо.

— Престани да се измъчваш — обадих се аз. — Хайде, случило се така, какво да сторим. Отведнъж ще решим всичко.

— Не си прав — каза тя. — Дойдох, за да се разделим завинаги. Вече няма да ме видиш. Само да те погледам и… Нищо, бързо ще забравиш случилото се. И не ме кори.

— Хайде да пийнем малко „немеш кадар“.

— Хайде — усмихна ми се тя с влажни очи. — Само че да останем тук. Не искам никъде да ходим.

Разчистих следите от нощния си труд върху масата и извадих, каквото ми се намираше.

— Какво ще правиш през следващите дни?

— Засега нищо нямам пред вид. След три дена заминавам.

— Къде?

— Имам работа в Олшани. Село край Кладно.

— Задълго ли?

— За три седмици, може би за месец.

— Приятно прекарване, значи. Може да се срещнем. Случайно. Кой знае какво може да се случи.

— Слушай, Зоя. Още веднъж ти казвам…

— Не говоря глупости. Не повтаряй едно и също. Нали знаеш, женска слабост. Но на мен не ми минават. Решила съм вече.

— Няма. Макар че ми е тежко. Може пък да те убеди.

— Ще видим. Ще видим…

Странни, странни очи.

— А какво прави през тези дни?

— Решавах една старинна главоблъсканица.

— Реши ли я?

— Май не. Не докрай.

— Е, боже помози. Желая ти сполука. Пази се, вземи си вълнени чорапи. Няколко чифта. На село е студено. Два бележника. Цигари. Нес кафе. И поне две писалки. Вземи и ленти за фотоапарата. Нож. Самобръсначката.

Нещо неестествено и несигурно имаше в нейните грижи. Вероятно по същия начин една жена изпраща на път мъжа си, когато му е изневерила или е сигурна, че непременно ще му изневери, защото безмилостната съдба неминуемо ще я принуди да стори това.

— Всичко ще взема.

— Не бива да оставаш ерген. Чуваш ли, моля те. Лошо свършват такива хора.

— Вярно — неуместно се пошегувах аз. — Женените живеят кучешки живот, но умират човешки, а самотниците умират като кучета, но живеят човешки.