Чест

Мъжете се изненадаха, щом ме видяха, но не се отказаха. Тръгнаха безмълвно след нас. Това беше игра. Мама щеше да се съпротивлява. Те щяха да настояват. Мама щеше да се съпротивлява. Те щяха да настояват. Мама щеше да отстъпи.

— Разкарайте се! Толкова ли не виждате, че съм семейна?

Един от мъжете я погледна нервно, но другият изсумтя и завъртя очи, сякаш питаше: „И какво от това?“

Беше тъмно и мъгливо, наоколо имаше все по-малко и малко пешеходци, рядко минаваха коли. Забързахме, като внимавахме да заобикаляме ъглите, където лунната светлина хвърляше по дърветата сиви силуети. Видяхме една-две жени, които се разхождаха с мъжете или братята си — наслаждаваха се на закрилата, на привилегията. След десет, а може би повече минути се натъкнахме на един старец с момче.

— Селамун алейкум. Наред ли е всичко?

Не изчаках мама да отговори, направо изпелтечих:

— Изгубихме се.

Старецът кимна едва доловимо и ми се усмихна.

— А къде живеете, миличка?

Мама прошепна квартала, но от любезност добави старецът да не се притеснява за нас.

— Е, извадихте късмет. Ние с внук ми също отиваме натам.

— Не, не отиваме натам — възрази момчето, което беше малко по-голямо от мен.

Старецът го стисна за рамото.

— Понякога най-къс е пътят, който съвпада с пътя на приятелите.

След това той се обърна към двамата мъже зад нас и им се свъси така, че те сведоха погледи и изведнъж се смутиха.

Така тръгнахме към къщи: мама, аз, старецът и момчето. Поех от въздуха с дъх на сол, който вятърът довяваше откъм, морето, бях неописуемо признателна на непознатите, които толкова неочаквано се бяха превърнали в наши спътници. Излязохме на нашата улица, мама попита мъжа как се казва неговият внук.

— Юнус — отговори той гордо. — Следващия месец ще го обрязват, Иншаллах15.

— Ако Бог ми даде още един син — рече мама, — ще си спомня за теб и ще го нарека Юнус, та и той като вас да бъде добър с непознатите.