Пророчеството на сестрите

Вече съм дала адреса на Едмънд и по недоволното му сумтене разбирам, че домът се намира в онази част на града, която той не смята за подходяща за мен. Въпреки всичко обаче не ми задава въпроси и на мен ми се иска да го целуна заради непоколебимата му вярност.

Каретата трополи по неравния път и подскача по бабуните към града. От татковото погребение не е валял хубав дъжд, а то беше преди девет дни. Сякаш Бог е излял всичките си сълзи за татко и очите му са пресъхнали. Засушаването бе основна тема в разговорите на прислугата. Те цъкаха с език, поклащаха глави и спореха дали липсата на дъжд говори за изключително студена зима или тъкмо обратното.

Прекосяваме познатата част на града сякаш за миг. Отминаваме „Уиклиф“, книжарницата, модните ханове и гостилници, сладкарския магазин, къщата на Соня. Не след дълго Едмънд подкарва конете по тиха странична алея, скрита зад чистите и шумни улици.

Алеята е сумрачна, от двете й страни се издигат жилищни сгради, в които живеят по-бедните граждани. От каретата зървам пране, полюшващо се на опънатите въженца над мръсната уличка. Бабуните стават повече и по-трудни за преодоляване, почвата е съвсем прегоряла, сякаш дори водата няма желание да се задържа по-дълго по тясната алея. Тъкмо започвам да се съмнявам в благоприятния изход на пътуването, когато Едмънд най-подир дърпа юздите на конете с тих възглас „Прруу!“ и каретата спира.

Поглеждам навън и се питам каква ли причина е имала Соня да ме вика на подобно място, ала Едмънд широко отваря вратата и аз преставам да мисля върху разумността на пътуването си.

— Сигурна ли сте, че искате да слезете точно тук, госпожице?

Излизам от каретата, решена да стигна до крайната цел на пътешествието си. То не е за страхливци.

— Да. Съвсем сигурна съм, Едмънд.

Докато чакаме Соня, Едмънд държи шапката си в ръка. В края на уличката две хлапета подритват голям камък. Вдигат доста врява, но веселият им смях е добре дошъл за нас, застанали в очакване на тихата и пуста алея.

— Къде е къщата? — питам Едмънд.

Той кима към тесния вход на няколко метра от каретата.

— Онази там.

Започвам да се чудя дали не съм сгрешила, когато Соня се втурва иззад ъгъла към нас, задъхана и порозовяла от бързане.

— О, божичко! Извинявай, че закъснях! Толкова е трудно да се промъкнеш навън, без госпожа Милбърн да те забележи! Записала ми е толкова много клиенти, че нямам време да си поема дъх!

— Няма нищо, Соня, но… каква работа имаме тук?

За миг тя остава така, с ръка на гърдите, за да си отдъхне.

— Разпитах наоколо, много предпазливо при това, и открих кой би могъл да ни даде отговори…

Тя поглежда недоверчиво към Едмънд.

— Така де… отговори на въпросите, които обсъждаме.