Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Двамата с леля Върджиния играят на карти, а огънят пращи в камината.
— Доста. Струва ми се, че трябва да отложим разходките си край реката до пролетта. — Окачвам пелерината си и се обръщам усмихната към тях с надеждата да прикрия безпокойството си. — Кой печели?
Хенри се хили победоносно.
— Разбира се, че аз!
— Че откъде се разбира? Ах ти, зверче такова! — дразни го леля Върджиния. После поглежда към мен. — Ще се присъединиш ли към нас, Лия?
— В момента не. Замръзвам от студ. Ще отида да си облека нещо по-топло. Може би след вечеря.
Леля Върджиния разсеяно кима с глава.
Оглеждам се.
— Къде е Алис?
— Каза, че ще си почива в стаята — промърморва леля Върджиния, вглъбена в картите си.
Тръгвам към стаята си да потърся одеяло, а в сърцето ми се е настанила дълбока тревога. Влизам и тутакси я виждам — навела се е и, както разбирам, рови в най-горното чекмедже на скрина.
— Мога ли да ти помогна да го намериш? — питам с необичайно хладен тон.
Алис се извърта като пумпал. Вторачва се в мен с каменно лице, премисляйки думите, с които да ми отговори, като най-спокойно се приближава.
— Не, благодаря. Търсех брошката, която ти дадох през лятото.
Спира се пред мен, тъй като аз съм препречила пътя към вратата и тя не може да излезе.
— Върнах ти я, Алис. Още през есента, преди началото на учебната година.
Тя се насилва да се усмихне.
— Вярно. Бях забравила.
Кима с глава към вратата.
— Може ли?
Изчаквам минутка, като се наслаждавам на създалото се неловко положение, на начина, по който тя се гърчи под моя поглед. Най-сетне се отдръпвам встрани и я пускам да мине, без да кажа и дума.
Половин час по-късно аз седя до писалището в стаята си. Увила съм се с одеяло, за да се стопля, и си мисля за Алис и евентуалните й намерения.
Книгата е още в гардероба, където я бях оставила последния път. Не съм я скрила много добре, така че Алис би могла да я намери, ако потърси по-внимателно. Затова предполагам, че или е нямала време да се рови из гардероба, или че я е открила, ала не й трябва.
Медальонът бе у мен през цялото време, колкото и да се мъчех да се отърва от него. Във всеки случай сега поне ми е ясно, че няма да мога да се освободя от него толкова лесно. Трудно ми е да повярвам, че ако изобщо знае за съществуването му, Алис не е наясно с това.
Но ако не търсеше книгата или медальона, какво правеше тук?
Поглеждам към книгата, която съм отворила пред себе си. Текстът на пророчеството ми е толкова познат, че мога да го кажа наизуст, но все пак се питам дали ако го прочета отново, няма да забележа нещо, което съм пропуснала. В главата си чувам гласа на татко, при това тъй ясно, сякаш е седнал до мен — думи, които често казваше приживе: „Понякога човек не вижда гората от отделните дървета.“
Каква глупава поговорка — всъщност клише. Но аз се опитвам да отворя сетивата си, да прочета пророчеството отново, сякаш го правя за първи път.
В началото то ми звучи точно така, както го помня. Едва когато стигам до частта, в която се споменава за ключовете, осенява ме мисъл, която кара дъха ми да спре.
Ключовете. Алис си мисли, че ключовете са у мен.
Хрумването, че тя търси ключовете, ми носи успокоение, защото това означава, че още не ги е намерила. Че все още разполагам с време първа да ги открия.
Вратата се отваря със скърцане и прекъсва мислите ми. Обръщам глава и виждам Айви да влиза в стаята с поднос в ръце.
— Ето къде сте били, госпожице. В студен ден като този няма нищо по-хубаво от чаша горещ чай.
Тя оставя подноса върху писалището и неловко застава до мен.
За миг се учудвам защо е донесла чая в стаята ми, без да я моля за това, и защо стои до стола ми, сякаш очаква нещо от мен. И тогава забелязвам малко листче хартия, подаващо се изпод чинийката.
— Какво е това — обръщам глава към нея и я поглеждам.
Тя пристъпва от крак на крак, върти на пръста си крайчеца на престилката си и избягва погледа ми.
— Това… е известие, госпожице. От града.
Почудата ми е толкова голяма, че не правя най-логичното и най-простото нещо — да взема бележката и да прочета написаното в нея. Вместо това питам:
— Известие ли? От кого?
Тя се навежда към мен, като се оглежда, сякаш някой може да я подслушва. По блясъка в очите й познавам, че тази тайнственост е съвсем по вкуса й.