Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Но няма да е толкова лесно. Пророчеството, което направлява живота ми и ме насочва към все по-мрачни перспективи, няма да свърши тъй бързо и толкова безболезнено.
В стаята ми е студено, огънят в камината е стихнал и се е превърнал в меко оранжево сияние. Нямам представа за времето; със сигурност е доста късно и е време за сън. Ала не мога да престана да мисля, не ми е по силите да застопоря въртележката на мислите си за онова, което научих. Те ми се блъскат в главата.
Аз не съм Бранителката, а Портата. Независимо дали е по силата на съдбата, или е плод на чиста случайност, аз трябва да го приема, ако искам да намеря път обратно от мрачната перспектива, която ме очаква.
Ако аз съм Портата, то Алис е Бранителката.
Поклащам глава в празната стая — иска ми се да възроптая срещу самата себе си, да изкрещя: „Не може да бъде!“
И все пак знам, че е така.
А ако съм Портата, не е ли по-страшно аз да намеря ключовете, а не Алис? Може би тъкмо аз съм тази, която ще ги използва за зло.
Отпъждам тези мисли. Собствените ми намерения са ми добре известни и както е истина, че изпитвам странно влечение към пътуванията из Равнината, към медальона, който накрая все ме открива, също така е истина, че не желая никому зло. В това съм съвършено сигурна, както съм сигурна, че дишам.
Знам също така, че Алис не мисли никому доброто, независимо как сме наречени в пророчеството. Независимо какви имена са ни отредени в него.
Мислите ми са доста отчаяни, дори разсъждавам така, сякаш искам да се уверя наново в лъжите и фалшивите убеждения. Ала има твърде много неща, които не разбирам. Пророчеството е в сила твърде дълго, минало е през най-различни изпитания. И аз трябва да го продължа.
След смъртта на майка ми баща ми е започнал да търси нещо и е съставил списък с имена. Довел е момичетата тук.
„Едното от Англия, другото от Италия.“
Соня и Луиса.
Нямам никакво доказателство. Никога не съм се интересувала по какъв начин Соня е дошла да живее при госпожа Милбърн. Нямало е време да говорим по въпроса. Но мога да се обзаложа, че е от Англия.
Защо му е трябвало на татко да ги доведе тук? Защо му е трябвало да ги води при мен, защото съм почти сигурна — докарал ги е от толкова далеч заради мен, при все че не мога да се сетя за причината.
Най-после се предавам на съня. Пресягам се да загася лампата, но преди да завъртя копчето, спирам. Усещам, че медальонът е в чекмеджето на нощното ми шкафче. Той пулсира като живо същество и изпраща беззвучен, ала изначално силен сигнал, насочен единствено към мен. Част от мен е убедена, че медальонът ми принадлежи, създаден е за китката на ръката ми. Но останалата част, онази, с която мисля рационално, отхвърля вероятността да го нося, докато не науча каква е неговата роля.
Нежеланието да го нося ме изненадва. Угасям лампата и подтикът да го оставя да си стои в чекмеджето тутакси отслабва пред желанието ми, пред необходимостта да го сложа, да усетя милувката му върху топлата кожа на китката си. За миг причината, поради която съм го свалила от ръката си, ми убягва.
Но после, сякаш подтикната от силата, стаила се дълбоко в някое тъмно кътче на душата ми, аз се обръщам. Обръщам се с гръб към лампата и си налагам да заспя.
Сънувам през цялото време. Ту съм вътре в сънищата си, ту вися над тях и ги наблюдавам как се развиват пред очите ми. Има моменти, в които съвсем съзнателно усещам, че летя, сякаш съм тръгнала на някое от своите пътувания. Но после, дори потънала в дълбока забрава, разбирам, че това е само сън.
Имам проблясъци — безмълвни припламвания на спомени: гробът на майка ми, чернилката, която се сипе от земята близо до надгробния й камък. Скалата, откъдето падна, баща ми и измъченото му и ужасено изражение на лицето, когато го открихме в Тъмната стая. Преследват ме огромните крилати демони, но този път начело на армията им стои нещо още по-страшно. Сърцето му бие в такт с моето и докато се приближава с тропота на безброй копита, то блокира всяка рационална мисъл в главата ми.
„По-силно, по-силно, по-силно.“
После започвам да падам, потъвам надолу през черната и безбрежна пустота. Отначало си мисля, че чувам съскането на тъмното същество от сънищата си, аз скачам в леглото, дишам тежко и учестено, а сърцето ми яростно се блъска в гърдите. Хвърлям поглед към краката си, а там седи Ари и съска насреща ми от страх, а може би и от гняв. Извил гръб в дъга, той боязливо ме гледа и ми се зъби.