Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Разкъсвам се между желанието си да го видя и растящото напрежение от неизказаните тайни.
— Ами… да. Разбира се. Не те очаквах.
Той се приближава, а ботушите му скърцат по покритата със съчки и листа земя.
— Татко не се нуждаеше от каретата, а на мен не ми се чакаше чак до утре, за да те видя. Надявах се да те намеря тук.
Той протяга ръката си към мен и аз я поемам, като се оставям да ме издърпа нагоре и да ме доближи към себе си. Когато отново проговаря, гласът му е нисък и дрезгав:
— Добро утро.
Критичният му поглед ме смущава, въпреки че ме гледа така, както го е правил хиляди пъти преди това.
— Добро утро.
Навеждам глава, като отбягвам погледа му, и отстъпвам назад, по-далеч от топлината на тялото му.
— Как е баща ти?
Въпросът ми е глупав. Разбира се, че господин Дъглас е добре, иначе сега щях да съм сама. Но празните приказки ми дават възможност да се отдалеча от Джеймс, без да изглежда така, сякаш искам да пазя дистанция помежду ни. Ала той ме познава твърде добре. Не обръща внимание на въпроса ми и с две крачки се доближава до мен.
— Какво има? Нещо не е наред ли? — Той взема ръката ми в своята и макар да се взирам в пенещата се вода, аз усещам изучаващия му поглед върху лицето си. — Не се ли радваш да ме видиш?
„Ето. Сега е моментът да му кажеш. Да му разкажеш всичко. Вярвай в любовта му.“ Вътре в себе си усещам настойчив шепот, ала го подминавам напук на разума, който ми казва, че постъпвам глупаво.
— Разбира се, че се радвам — усмихвам се аз, като се мъча да изглеждам колкото е възможно по-щастлива и весела. — Аз… Просто днес не ми е ден, това е. Може би следобед ще трябва да си почина в стаята си.
Той е разочарован. Разочарован е, че няма да прекарам деня с него, въпреки че е бил толкова път до тук.
— Добре тогава. Ще те изпратя до вас и ще взема каретата от Едмънд.
Той прикрива наранената си душа с усмивка, на която всеки друг би повярвал, защото никой не познава Джеймс толкова добре, колкото аз.
Докато се връщаме към къщата, помежду ни цари напрежение и като стигаме двора, се разделяме. Тръгва, ала продължава да държи ръката ми, сякаш не иска да се измъкна от него толкова лесно. Виждам как каретата му изчезва зад завоя, после се обръщам към къщата.
Познат тих глас се разнася зад гърба ми, докато се изкачвам по каменните стъпала.
— Госпожице? Изпуснахте нещо, госпожице.
Това е момиченцето, което срещнах в града, онова, което ми даде гребена с медальона. Носи същата небесносиня престилка, а ленените му къдрици подскачат по раменете.
Оглеждам се, онемяла от невероятния факт, че детето се е озовало тук, толкова далеч от града. Наоколо няма и помен от възрастен човек, няма нито карета, нито кон. Слизам по стълбите и го гледам, подозрително присвила очи. Та нали тъкмо то с най-невинно изражение на лицето ми бе дало медальона?
— Нищо не съм изпуснала. Как се казваш? Как дойде дотук?
Момичето пропуска въпросите ми покрай ушите си и протяга свитата си в юмрук длан към мен.
— Сигурна съм, че е ваше, госпожице. И дойдох чак дотук, за да ви го дам.
Момиченцето толкова бързо стрелва ръка към мен, че аз инстинктивно отварям длан и поемам онова, което ми дава. То се обръща и подскача надолу по обточената от двете страни с дървета алея, като си тананика същата песничка, която остана да звучи след него и преди, когато ме спря в града.
Тъкмо в този миг усещам водата. Тя тече като водопад между пръстите ми. Когато разтварям ръката си, за да видя какво ми е дало детето, цялата се разтрепервам.
„Не може да бъде.“
Върху дланта ми лежи медальонът, черната кадифена панделка, станала още по-черна от влагата, се вие около него, а водата се стича между пръстите ми и пада върху каменните стъпала. Браслетът не е просто влажен. Той е прогизнал, сякаш току-що е бил изваден от реката.
Трябва да спра момичето.
„Момичето, момичето, момичето.“
Тичам надолу по стълбите, стиснала в ръка предмета, от който искам да се отърва, навлизам в тъмната пътека, която води към шосето. Тичам и се озовавам далеч, дърветата сплитат клони над главата ми и ме покриват като балдахин от двете страни. Оставам под него по-дълго от необходимото и се взирам нататък, където детето изчезна подскачайки, а вятърът призрачно ми нашепва нещо в клоните на дърветата. Уви! Момиченцето е изчезнало и това сякаш не ме учудва ни най-малко.
— Много ли е студено? — пита Хенри, когато ме вижда да влизам в антрето и да трия ръце една в друга.