Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
И после прави най-странното нещо на света.
Обръща се и пада от леглото, след което целенасочено се отправя към ъгъла на стаята, обръща ми гръб, присяда на задните си лапи и се вторачва в стената, сякаш не желае да приеме факта, че и аз съм тук. Не мога да отлепя очи от зловещата сянка в ъгъла на стаята, макар да знам, че това е котаракът, който обичам толкова много.
През прозорците не влиза светлина и за миг ми се струва, че е още нощ. Но до ушите ми долитат стъпките на слугите. Спомням се, че вече е почти зима и че дори когато се събуждаме сутрин, е още тъмно като в рог.
Всичко става за секунди — тъмнината, необичайното поведение на Ари, шумовете на бавно събуждащата се къща. В следващия миг усещам тежестта на медальона около китката си. Заради тъмнината не мога да го видя, затова с другата си ръка проверявам дали наистина е там. Дори това не ми е достатъчно, за да повярвам, така че опипвам наоколо за кибрит, паля несръчно нощната лампа, докато накрая фитилът пламва и осветява медальона на ръката ми.
13.
На другата сутрин с часове се мъча да се измъкна незабелязано от къщата с медальона в ръка.
Докато закусваме и четем, Алис изглежда по-бдителна от обикновено, макар че не би могла да знае какво възнамерявам да правя. Все пак аз я чакам да се качи в стаята си да подготвя пропуснатия урок по френски в „Уиклиф“, за да изляза от къщата.
Духа толкова студен вятър, че едва си поемам дъх, ала това не ме спира. Вече съм решила. Мъча се да не обръщам внимание на студа, заобикалям къщата и тръгвам към реката. Усилено крача напред, въпреки че полата ми пречи да вървя бързо, а като ускорявам крачка, стегнатата с шнур чантичка, увиснала на ръката ми, неудържимо се клати. Вече не усещам студа. Всъщност нито виждам, нито чувам нещо. Всичко наоколо е тихо и неподвижно, сякаш целият свят е наясно с намеренията ми, и аз крача и крача напред.
Когато стигам до брега на реката, бъркам в чантичката си и опипвам дъното й за медальона. Надеждата ми да е изчезнал по свое желание в името на собствената си безопасност е нищожна. Та нали това е само един предмет, който преди закуска захвърлих на дъното на чантата си?
Единственото ми желание е да се отърва от него.
Вдигам ръка във въздуха и се колебая само за миг, преди да го запратя със замах във водата. От мястото, където той падна, се вдига лека пара. Приближавам се до реката, като внимавам да не падна в нея.
Медальонът е там, с въртеливи движения потъва и се носи по силното подводно течение, а черната кадифена панделка се увива като змия около златния диск, който проблясва, макар че на небето няма и следа от слънчев лъч.
Оставам известно време до реката, за да събера мислите си. Нямам представа каква е ролята на медальона в пророчеството, но съм убедена, че е свързан с Душите и тяхното завръщане в нашия свят. Сега той се намира някъде в студените и буйни води на реката. Ще потъне на дъното и ще легне сред камъните. Моля се на Бог, когото призовавам само в редки случаи, отсега нататък никой да не го вижда.
Сядам на окапалите листа горе на брега и се облягам на големия камък, където обикновено прекарвам времето си с Джеймс. При мисълта за него стомахът ми се свива. Ясно е, че ако изобщо вярва в съществуването на пророчеството, приема го единствено като старо предание. Сигурна съм в едно — дори човек с богато въображение би приел новата ми роля като Портата изключително трудно, какво остава за рационална личност като Джеймс.
Опитвам се да си представя реакцията му, ако събера кураж да му го кажа. Припомням си, че сме повече от годеници. Ние сме близки приятели. Ала увереността ми в неговата обич е поразколебана. Дълбоко в мен звучи тих глас, който ми нашепва: „Ами ако не те желае? Ами ако не иска да се ожени за такава странна персона, която играе странна роля в странна история? Ще твърди, че изпитва истинска любов, ала никога повече няма да те погледне с предишната любов и доверие.“ Поклащам отрицателно глава, като отхвърлям предположението пред самата себе си.
— На кого поклащаш глава? Нали си съвсем самичка? — сепва ме гласът на Джеймс и неволно вдигам ръка към гърдите си.
— Божичко! Какво правиш тук? Неделя е!
Той стои облегнат на дървото срещу нашия камък, появил се изневиделица, сякаш мислите ми са се материализирали.
Накланя глава и на устните му цъфва лукава усмивка.
— Не мога ли да дойда просто така, само защото ми е приятно?