Изкуплението на Атлантида

Всички мускули в тялото на Бренан се нарегнаха в мига, в които първата гореща и така силна вълна, носеща със себе си ревността, премина през него. Балната зала беше огромна, при все това тълпата от хора се блъскаха в него, а силният бас на музиката усилваше ударите в черепа му. Стотици човеци, повечето от които мъже, зяпаха Тиарнан или поне така изглеждаше погледнато през призмата на трескавите му емоции.

Зяпаха я. Желаеха я.

Трябваше да умрат. Да ги сполети болезнена, бавна и кървава смърт.

Тя стисна ръката му в своята, сякаш усещаше колко близо бе той да загуби контрол.

- Ще се получи само ако се успокоиш - каза тя достатъчно силно, за да може да я чуе въпреки силната музика.

- Това, както ти каза, ще се получи много по-бързо, ако беше грозна и носеше наметало, което да те покрива от глава до пети -отбеляза той под носа си. - Не мога да отговарям за действията си, ако някой от тези мъже те докосне.

- Чия тогава ще е отговорността? - попита го тя, смеейки се.

Смехът й бе като светлинен фар в мрака на неговото

съществуване, дарявайки го с малка частица от така нужното му спокойствие.

Погледът на Бренан я обхождаше цялата: от блестящата й гъста черна коса до деликатните й рамене, след това надолу, като се забави известно време, съзерцавайки възхитително изваяните й гърди, едва покрити от червената й копринена рокля, преди да премести погледа си по женствените й бедра и божествено дълги крака, докато стигна до заострените върхове на абсурдните й обувки.

- Обувките ти изобщо няма да са ти от полза, в случай че ни се наложи да се изнесем набързо.

- Обувките по принцип могат да се събуват. А сега, нека да се смесим с тълпата. Трябва да го направим - решително отсече тя и леко дръпна ръката си. - Ще застана така, че да можеш да ме виждаш, но е наложително да съм Трейси Баум. Един репортер не би стоял на едно място, без да се отделя от гаджето си, без значение колко добре изглежда той в костюм.

Терминът го развесели.

- Живял съм повече от две хиляди години и никога досега не съм бил наричан нечие гадже.

Тиарнан го възнагради с една бляскава усмивка.

- Дръж се за мен, хлапе. Всеки ден с мен се равнява на едно ново преживяване.

Когато тя тръгна напред, по някаква необяснима причина, без да се клатушка на абсурдните си обувки на висок ток, напълно непозната емоция запя във вените му Бе чувство, което никога до този момент не бе изпитвал, дори и преди проклятието на Посейдон, но му отне няколко мига, за да го разпознае.

Щастие. В името на боговете, беше щастие.

И там, насред стая, пълна със злонамерени учени и заобиколен от вампири, които на драго сърце биха го източили, ако узнаеха кой всъщност беше той, чувствата му така глуповато бяха решили да му покажат какво е пълното блаженство. Тогава внезапно осъзна, че и лицето му е някак странно, като че ли по-изпънато, разтеглено. Вдигна ръка и докосна бузата си само за да открие, че се усмихва. Отново. Откакто срещна Тиарнан се усмихваше повече, отколкото за последните две хиляди години от съществуването си.

Тя мислеше, че той изглежда добре в костюм.

Бренан стоеше там, хилейки се като пълен идиот, докато нечия ръка не го хвана за рамото. Завъртя се и ръцете му веднага посегнаха към кинжалите, които бе оставил в стаята си. Трудно бе да скрие кинжали в костюм, а без тях се чувстваше гол и незащитен.

Дребосъкът, който бе видял по телевизията, стоеше срещу него, само че този път бе облечен официално и от всякъде си личеше за колко важен се смяташе.

- Господин Бренан? Аз съм доктор Литън. Така се радвам, че най-накрая имам честта лично да се запозная с Вас.

Бренан се здрависа с него.

- Д-р Литън. Съжалявам, че закъсняхме за партито ви. Искахме да прекараме малко време заедно, надявам се, че ме разбирате.

Очите на воина потърсиха Тиарнан, за да се увери, че тя все още е в полезрението му. Литън проследи погледа му.