Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Най-сетне Джим погледнал към кърмата, където му сочел механикът с настойчивостта на побъркан. Той видял един мълчалив чер облак, който вече бил покрил една трета от небето. Знаете как избухват такива шквалове36 през това време на годината. Отначало виждате само как потъмнява хоризонтът — и нищо повече. После се появява облак, плътен като стена. Правият край на облака, опасан със слаби белезникави отблясъци, почва да настъпва от югозапад, като поглъща едно съзвездие след друго; сянката му почва да плува над водата и морето и небето се обвиват в дълбок мрак. И всичко е тихо. Нито гръм, нито вятър, нито звук, нито блясък на мълния. После в мрака на вселената се появява сиво-синя арка; минават една-две вълни — струва ти се, че мракът се повдига върху вълните — и изведнъж налитат вятър и дъжд, почват да удрят с такава сила, сякаш са се промушили през някаква твърда преграда. Тъкмо такъв облак се появил тогава незабелязано за тях. Когато го видели, те направили съвсем правилен извод: ако при пълно затишие корабът има известни шансове да се задържи още няколко минути върху водата, то и най-малкото вълнение тутакси ще го изпрати на дъното. Първата среща с вълната, която предхожда шквала, ще бъде и последната; корабът ще се гмурне и ще се спуска все по-ниско и по-ниско, до самото дъно.

Ето с какво се обясняват новите конвулсии на страх, новите гърчове, с които четиримата изразявали животинския си страх от смъртта.

— Беше черно, съвсем черно — продължаваше Джим с мрачно упорство. — Облакът допълзя до нас отзад. Проклет да бъде! Изглежда, някъде в подсъзнанието ми все още се е таяла надежда. Не зная. Но сега с нея беше свършено. Вбесяваше ме това, че бях попаднал в такова положение. Бях обзет от безсилен гняв, сякаш ме бяха хванали в капан. А беше наистина така! И нощта, спомням си, беше топла. Никакъв ветрец.

Той помнеше всичко така добре, че седнал пред мен на стола, изглежда, се задушаваше и обливаше в пот. Несъмнено това го е вбесило. Било е нов удар за него, но този удар му напомнил за онази важна цел, заради която се бил хвърлил към мостика, за да забрави за нея още същия миг. Имал намерение да пререже въжетата, които привързвали лодките към кораба. Измъкнал ножа си и почнал да работи така, сякаш нищо не виждал, нищо не чувал, нищо не забелязвал. Те го сметнали за безнадеждно побъркан, но не се осмелили да изразят шумно протест срещу тази безполезна загуба на време. Като си свършил работата, той се върнал на същото място, където стоял по-рано. Старшият механик веднага се вкопчил в него и засъскал с такава злоба, сякаш искал да го ухапе по ухото: