Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— Ще видите — лаконично отговаряха те. — Ще бъде като чудо.
Но дядо ми продължи да крачи сред тълпата, без да поглежда нито наляво, нито надясно, безразличен към любопитството на хората за това дали накрая електрическите крушки наистина ще грейнат. Когато стигнах до другия край на площада, видях как Фулвио — по-големия брат на Фабрицио — пушеше цигара сред една група от по-големи момчета. Фулвио беше с пет или шест години по-възрастен от мен; отрано бе напуснал училището, за да помага на баща си на полето. Вече бе израснал на ръст и мускулест като повечето млади мъже в селото.
— Търсиш Фабрицио, нали? — попита ме той, щом улови погледа ми тъкмо когато минавах покрай него. — Той лежи болен в къщи, с насинен задник. — Момчетата около него гръмко се разсмяха.
Дядо ми ме поведе към най-задната редица от седалки. Доста дълго местата около нас останаха празни, но накрая някой се появи от застаналата зад нас група хора, чиито гласове ми се сториха познати. Видях слаб, черноок мъж с мека шапка и добре скроен син костюм да се настанява на мястото до майка ми.
— Алфредо — поздрави го майка ми. — Никой не ми съобщи, че си се върнал.
— Снощи си дойдох — рече мъжът. Познах, че говореше с диалекта, типичен за селяните от Кастилучи. Свали шапката си и остана загледан в нея, може би защото бе решил да избягва погледа на майка ми. — Върнах се, за да продам земята си.
— Ще продаваш земята си? Защо? За да изплатиш заема за този костюм ли? Ами че с него имаш вид на някой бродяга.
— Ще прибера семейството си в Канада — обясни той. — Прекалено много ми се видя петгодишната ни раздяла.
— Само че точно сега май не се трогваш от това, че сте разделени, защото не виждам жена ти да е край теб.
Мъжът обаче не се усмихна на това шеговито подмятане.
— Нося ти нещо от мъжа ти — каза той след кратка пауза. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и подаде на майка ми един плик. Тя го отвори и отвътре изпадна в скута й една банкнота, надписана с числото 50 във всеки от ъглите й.
— Какво е това?
Мъжът само сви рамене.
— Нещо, което да ти помогне за през зимата.
— Ама той ми изпраща пари през банката — рече майка ми. — Навярно той там повече се нуждае от тези пари, отколкото аз тук. Аз… аз чух, че там живеел в някакъв кокошарник, в нещо като кафез.
— Живее в една стая до хамбара на Умберто ди Мена — обясни й Алфредо. — Трябва да ти го е казал в писмата. Те му осигуриха вода и електричество.
— Обаче той нищо не е споменавал за това в писмата си — призна майка ми. — Само ме поучава. Ето, виж тук. — Тя набърже прегледа писмото, което мъжът току-що й бе връчил. — Ах, да, ето тук… „Погрижи се Виторио да не остане без топли дрехи през зимата.“ Сигурно трябва да се чувствам щастлива, че ми го напомня, защото иначе бедното момче щеше да ходи съвсем голо посред зима.
Алфредо докосна периферията на шапката си.
— Той се кани да купи там една ферма — промърмори той. — Иска да те вземе при себе си.
— Той много добре знае, че няма да изоставя баща си — отговори майка ми с леко раздразнение. — Освен това много се заблуждава, ако си въобразява, че ще живея в някой кокошарник, хамбар или плевня. И тук, във Вале дел Соле, си имаме доста хубави плевни.
По време на целия този разговор дядо ми не откъсваше поглед от подиума на оркестъра, сякаш не бе способен да мисли за нещо друго. Но ето че сега внезапно се надигна и се подпря на бастуна си.
— Браво! — недоволно измърмори той, като изрече думата с такова презрение, сякаш тя увисна във въздуха като късче лед. — Да ми прости Бог, че съм отгледал такава идиотка.
Върна се на площада, като тълпата се раздалечаваше, за да му стори път, но веднага след него отново запълваше празнината. Алфредо за миг изгледа майка ми в очите, но тя веднага отвърна глава. Лицето й бе пламнало от обидата. Когато отново заговори, в тона на Алфредо се долавяше властна нотка.