Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— През последните месеци на Марио хич не му бе лесно там. Изгуби работата си във фабриката, но въпреки това продължи да ти изпраща пари, дори и ако трябваше да ги вземе на заем от някого.
— Изгубил е работата си, защото с никого не може да се погажда. И аз подочух това-онова, въпреки че той нищо не споделя с мен. Пък и познавам Марио много добре. Винаги той е правият, така че с него просто не може да се говори. Единственият начин за водене на разговор, който признава той, е чрез раздаване на плесници и юмручни удари. А сега ми праща пари, защото е прекалено горд, за да ми признае, че е бил изхвърлен от фабриката.
— Да, така е, възможно е да си по дочула нещо — кимна Алфредо и продължи с по-тих глас, с почти заплашителен тон. — А какво, според теб, са чули другите хора, а? Ако той узнае всичко, което хората говорят, едва ли ще продължи да ти изпраща пари.
— Е, и така да е, какво от това? Какъв кретен! Мислиш си, че искам тези пари, така ли? Ето, върни му ги. И му кажи, че не му ща парите. — Майка ми смачка банкнотата, която още стискаше в ръката си, и я натика в джоба на сакото на Алфредо. — Или му кажи каквото щеш. За мен това няма значение.
Алфредо извади банкнотата от джоба си и я оглади с ръка, без да бърза, след което я напъха в процепа на седалката на стола си.
— Няма да съм аз този, който ще му го каже — заяви той и се надигна. — Но ще си мълча за негово, а не за твое добро.
Когато се отдалечи, майка ми измъкна банкнотата от седалката и я разгъна.
— Идиот — промърмори тя и със замах скъса банкнотата на две половини, които след това скъса на четвъртинки. Огледа се настрани и назад, сякаш търсеше къде да изхвърли парченцата от банкнотата, но накрая ги напъха в джоба на блузата си.
Точно тогава започна празничното представление на площада. След дълга реч, възхваляваща усилията на тазгодишния комитет за отбелязването на празника, председателят обяви първото представление. Всички впериха погледи в Силвио, нашият селски пощальон, който всяка година откриваше празненството в съботната нощ с някоя от своите поеми. В Америка преди Първата световна война бащата на Силвио бе натрупал богатство, макар и не кой знае колко голямо, така че останали пари и за Силвио да следва в университет, обаче там някакви младежи се възползвали от наивността му и той започнал да залага на комар, а след неизбежните загуби, когато пропилял повечето от бащините пари, се пропил. Накрая баща му бил принуден да го върне насила в селото, като преди това платил натрупаните от сина си дългове от хазарт. Хората в селото разказват, че той заварил сина си само с окъсани дрипи на гърба си пред гаснещото огнище в квартирата си да гори страници от поемите на Данте, за да се постопли. Сега работеше като пощаджия в селото, като доставяше пощата сутрин рано, а през останалото време се напиваше в голямата къща, която баща му бе построил със спечелените в Америка пари. И двамата му родители бяха мъртви, като по-голямата част от бащиното богатство бе пропиляно за образованието на Силвио и за дълговете му от бурните студентски години. Ежегодните поетически рецитации на пощальона често ставаха поводи за шеги в селото, особено когато си припомняха какво бе преживял на младини. Сега Силвио се бе изправил в средата на подиума под светлината на лампите. Карираният му костюм беше възтесен за напълнялото му тяло, а заради скъсаното копче на кръста му напред изскачаше големият му корем. Яката му бе допълнена с малка черна вратовръзка, пристегната със здрав възел, а главата му стърчеше най-отгоре като балон. Червендалестите му бузи допълваха впечатлението, че имаше навика да прекалява с виното, макар че очите му, като две загадъчно черни езера, като че ли подсилваха странния му вид.
— Госпожи и господа — започна той с типичния си изискан маниер, — за мен е голяма чест, че бях помолен да споделя моите скромни поеми с вас…
— Браво, Силвио! — провикна се някой.
— Остави речите! Давай с поемата! — извикаха други.
— О, Силвио, поема ли? Поема, вдъхновена от боговете! Всяка година все същите глупости се повтарят — рече майка ми. — Какъв кретен, ухилен като някой хлапак. А всичките тези хора не знаят нещо друго, освен как се гледат овце и кози.
Силвио вдигна очи към небето и започна да рецитира, смесвайки любовни поеми с възторжени стихотворения за родния край и балади, посветени на някакви героични бандити, които се сражавали срещу Гарибалди. Често прибягваше до силата на юмрука си, за да подсилва поетичния ефект, като здравата го блъскаше в гърдите си. След края на всяка поема публиката възторжено го му ръкопляскаше и оглушително викаше, което още повече въодушевяваше рецитатора. Приключи с един химн, посветен на Мадоната, като го издекламира с ръце, скръстени пред гърдите си като някой древноримски ритор: